Дмитрий Биленкин: Гледище

Необикновените оранжеви камъни привлякоха вниманието на Увак, когато той се връщаше от лов. Камъните бяха тежки и блестяха като намазани с лой. Никой от племето не бе виждал нещо подобно. Увак ги дотъркаля до пещерата, учудено ги запревърта, чукна ги един с друг…

И изчезна.

Племето се понатъжи, но реши, че ловецът е бил отмъкнат от спотаил се в камъните звяр. Наистина не се бе случвало камък да се превръща в звяр, но как иначе да си обяснят, че заедно с Увак изчезнаха и самите камъни? Изводът можеше да бъде само един.

Изминаха обаче няколко дни и Увак пак се появи в пещерата точно тъй внезапно и неочаквано, както бе изчезнал. Появи се цял-целеничък.

Когато суматохата утихна, всички забелязаха, че Увак е облечен в чудновата, бяла на гърдите, тъничка кожа. Тя излъчваше непознат мирис.

— Ти си убил каменния звяр и си му одрал кожата, а? — запита старата и мъдра Олла, като го душеше лекичко.

Увак поклати отрицателно глава. Беше мрачен. Околните бързо довлякоха пред него труп на глиган. Увак така се нахвърли върху му, че костите на животното захрущяха. Заоглежда познатите родни лица на своите съплеменници и малко се развесели. А те сдържано и с достойнство мълчаха — не бива да тревожат с питания човек, когато той утолява глада си.

— Аз видях много удивителни неща — проговори Увак, когато се насити.

Гласът му тръпнеше от вълнение.

— Ние решихме, че те е отвлякъл каменният звяр — рече Олла.

— Така си и беше! Не бях успял да се опомня, когато се намерих в неговата паст. Но хищникът, дето ме отвлече, не беше лаком. Той има много трудно име: Ма-ши-на на вре-ме-то. Всички каменни зверове там ги наричат машини. А тия машини са повече от елените в гората.

— Ходят ли на лов за тях?

— Машините имат твърдо като кремък месо, което не се яде. Но хората ги боготворят.

— Далеч от нас ли живеят тия люде?

— По-далеч и от Страната на сънищата. Те са нашите потомци. Внуци на нашите внуци. Така ми обясниха и аз вярвам в това.

— Не разбираме! — възкликна Олла. — А в пещери ли живеят, или по дърветата?

— В пещери.

— Значи, са цивилизовани като нас.

Увак криво се усмихна и раздразнено захвърли оглозганата кост.

— И аз си помислих същото, когато влязох в пещерите им. Наоколо — тъмнина! Скали, където и да погледнеш — всичко е запълнено с тях като кошер с пчелни пити. Площадките пред входовете им гъмжат от тълпи — с ръка не можеш да махнеш, без да докоснеш някого. Самите пещери са топли и светли, но са задушни. А всички тия люде, нашите потомци де, са жалко племе.

— Защо, щом имат такива хубави пещери?

— Много са причините. Ето, вижте — Увак посочи своята странна кожа, — нашите дрехи са здрави, тях трудно можеш да ги разкъсаш, нали?

— Право е, право! — в хор закрещя племето.

— А това? — Увак дръпна силно края на дрехата си и тя се раздра от горе до долу.

Всички опулиха очи.

— И това не е всичко — разгорещено продължи Увак. — Нашите потомци не умеят да ловуват.

— Е, това е вече измислица — възрази Олла. — Не може да бъде!

— Не, не е измислица! Те не умеят да ловуват, защото са слаби. Не могат да догонят зверовете. Не могат да ги повалят. Те едва смогнаха да вдигнат моя боздуган.

— Че аз мога да го вдигна само с лявата си ръка! — присмехулно подхвърли десетгодишният син на Увак.

— Тук нещо не е в ред — замислено поклати глава Олла. — Тогава как си набавят храна?

— Добиват им я каменните зверове, машините.

— Увак, ти си се отучил да мислиш. Думите ти изскачат като зайци. Ако нашите потомци са подчинили дотолкова свирепите каменни зверове, че те да им носят плячката си, значи, потомците ни са твърде умни. А ти говориш, че са слаби и жалки.

— Добре, сега моите слова ще се втурнат като елени. Слушайте ме! Най-изумителното нещо в техния свят са машините. Те са много и различни. Има по-големи от мамута, има мънички като плъхове, има силни, има слаби. Едни тичат бързо като антилопи, други плават като риби, трети летят като птици, четвърти са неподвижни като камък. И всичките шумят. Ядат скали или черния земен сок. Когато бодърствуват, е страшно да се доближиш до тях, толкова са свирепи. Но когато спят, нищо не чуват. Тогава с тях можеш да правиш каквото си щеш. Един човек пред очите ми изкорми такава спяща машина. Но тия зверове са много хитри и умни. Те носят на хората ручеите в пещерите им, за да не изпитват людете жажда. Отделят светлината на огъня от жарта на въглените и също им я носят в жилищата. Изкопават от земята корени, събират за човека плодове. Подчинили са всички други животни и ги държат в плен, за да хранят хората с тях. Те возят в утробата си хората не само по земята, но и във въздуха…