Дмитрий Биленкин: Гледище

— Че аз какво казвах! — Олла тържествуващо изгледа съплеменниците си. — Ние, хората, сме по-силни от всички живи твари, защото имаме ум. Така е било и така — виждате! — ще бъде!

— Не, Олла — лицето на Увак стана печално. — Тъкмо обратното. Не нашите потомци владеят каменните зверове, а каменните зверове, машините, владеят тях.

— Но ти сам каза, че…

— Вярно. Но не споменах веднага за коварството на машините. Ето, всички ние сега седим край огъня. Ловът беше сполучлив, нали?

— Сполучлив беше.

— Стомасите ни са сити, нали?

— Сити са.

— Месото е достатъчно, нали?

— Достатъчно е.

— А какво правим ние, когато стомасите ни са сити, месото е достатъчно и огънят весело пращи? Ние спим, развличаме се, пеем, рисуваме, измисляме приказки, украсяваме дрехите си. Кой може да ни застави да работим ден след ден, непрекъснато, когато няма нужда? Никой! А нашите потомци не ги питат „искаш ли да работиш, или не“. Те и със сити стомаси работят. Те служат на машините!

Стана много тихо, толкова тихо, че се чуваха капките в дъното на пещерата. Увак с умиление плъзна поглед по опушените сводове, по нишите с купища кожени завивки, по огъня и по мъдрите лица на своите съплеменници и тежко въздъхна.

— Машините ги заставят да работят — глухо рече той. — И нощем, не само денем. Ако някой работи небрежно, машините го наказват. Те осакатяват, а понякога и убиват. Аз с очите си видях как пред входа на една пещера една бягаща машина смачка човека — явно, той се беше провинил в нещо. А хората с пръст не посмяха да докоснат убийцата!

Пещерата закънтя от негодувания. Увак вдигна ръка.

— И това не е още всичко! Вие ще запитате, естествено, защо тогава машините хранят хората, защо ги държат на топло? За същото, заради което ние храним и пазим кучетата!

Воините се хванаха за боздуганите си. Майките изплашено притиснаха децата си. Гняв и горест се изписаха върху всички лица.

— И това — гласът на Увак зазвънтя, — при положение, че с машините, колкото и ужасни да са на вид, можеш лесно да се справиш, когато спят. Но никой и не помисля за борба! Хората не ги убиват в съня им, а ги чистят, лекуват ги! Онзи човек, който пред мен разпори търбуха на машината — той скърбеше, че не може да я излекува! Както виждате, хората дори не съзнават своето зависимо положение. Наистина те смътно го долавят. И се самозалъгват, като си измислят разни приказки! Хората се мъчат да се убедят, че не те служат на машините, а машините служат на тях. Да, да! Те дори ме уверяваха, че машините не могат да се раждат без хората. Че те, хората, правят машините, за да си служат с тях. А сами ме отведоха да видя как машината прави други машини! Сама, без хората, аз с очите си видях как става това! Ето докъде е стигнало тяхното самозалъгване!

Настъпи тягостно мълчание. Всички седяха, подпрели глави. В очите на някои жени блестяха сълзи.

— Аз исках да вразумя потомците — продължи Увак. — Исках да им напомня за гордостта на човека, за могъществото на предците им, но те дори не ме разбраха. А виж, машините се разтревожиха. Отначало се опитаха да ме убият пред входа на пещерата, както убиха оня човек, но аз, разбира се, не им се дадох. Те видяха, че не се боя от тях. Уплашиха се и побързаха да ме върнат обратно, като видяха, че съм опасен за тях. Но тайно откраднаха моята хубава кожена дреха и ми дадоха в замяна тази гнусна робска одежда! Аз не желая да я нося! Кожа ми дайте! Кожа!

Той в изстъпление разкъса от себе си тревирения костюм и се успокои, едва когато се загърна в дрехата на своето свободно племе. После дълго седя, мрачно втренчен в пламъците на огъня. Така потиснато гледаше огъня и цялото племе.

— Но, Увак — меко възрази една от жените, — може би у нашите нещастни потомци умът само дреме и все пак има някаква надежда.

— Техният ум! — Увак презрително се усмихна. — Тялото им е станало хилаво, защото машините умишлено са ги приучили на неистинска храна. Представяте ли си: те не могат да отгризат пищялната кост и никога не ядат сурово месо! Отвратителна храна, хилаво тяло — как може тогава да оцелее умът? Ето ние — в гласа му зазвуча гордост, — ние всичко помним, нали?

— Да — тихо прозвуча в отговор.

— Цялото наше умение, всичките си знания ние държим в главите си, нали?

— Да!

— Ето: ние помним всички навици на зверовете, всички миризми, всички пътечки, всички наши предания и занаяти. Всеки от нас държи в главата си всичко, което е необходимо за племето. А те нищо не могат да запомнят без подсказването на техните паметни знакчета — такива едни мънички чернички белегчета, които те наричат писменост. Толкова им е отпаднал умът!