Дмитрий Биленкин - Не бъдете мистик!

— Но нима нещо може да противоречи на природните закони?

— Ас какво нашата поява тук им противоречи?

— Бъдещето е следствие на миналото! А вашето нахлуване… Следствието не може да изпревари причината!

— А известни ли са ви всички закономерности на причинно-следствените връзки? Нашият век не е толкова самоуверен.

— Нашият също…

— Не си личи. Струва ми се, че ви е по-лесно да ме признаете за призрак, отколкото да преразгледате представите си за естеството на времето.

Прехапах си езика. Нямаше какво да крия. В паметта ми изскочи немаловажният закон за опазване на честта, на какво можех да противопоставя на доводите му? Упорито да твърдя, че бъдещето още никога не е посещавало миналото? Това не е аргумент: моите съвременници уверено конструират атоми, каквито по-рано не е имало на Земята, а може би и в цялата Вселена. Какво всъщност ни е известно за времето, за неговите свойства и състояния? Едва ли в тази област знанията ни са попълни от представите на Демокрит за структурата на веществата. Моят гост беше прав: първият признак на продуктите на далечното бъдеще е тяхната невероятност според сегашните ни представи.

— Но — сетих се — как да разбирам вашите действия? Отначало се появи фантомът…

— Той именно е и причината за всичко! Фантоматиката при нас е почти същото, каквото е при вас телевизията. За съжаление, не отведнъж се появи едно странично и крайно неприятно следствие: фантомите понякога изчезват в миналото.

— Ама, моля ви!

— Ние бяхме не по-малко поразени! Понякога фантомите изведнъж изчезваха като… призраци. Изчезваха неизвестно къде. Никой нищо не можеше да разбере, докато не обърнаха внимание на факта, че в литературата на миналото се появяват описания, които подозрително приличат на срещи на хората с нашите фантоми.

— Какво?! Излиза, че всички тези призраци, привидения са продукт на вашата дейност, по-точно — безгрижие?

— Съвсем не! Най-често те са точно това, което са: психогенни продукти на вярата, грешки на зрението и халюцинации. Само една малка, нищожна част… Ние едва повярвахме, беше прекалено фантастично.

— А-а, и вие също…

— Защо — „също“? Хора ли сме или не? Фантастичното е трудно и за нас. Проверихме всичко сто пъти. Уви! Всъщност, с това започна и развитието на хроно-динамиката. Миналото трябваше бързо да се почисти от нашите „гости“, още повече защото нашата дейност създаваше все нови и нови тълпи фантоми. За някакво си средновековие много нямаше да се плашим, там на хората и така им се привиждат призраци навсякъде — повече или по-малко — няма особено значение, пък и фантомите по принцип не се изплъзваха толкова далече. Обаче в двадесети или двадесет и първи век нашествието им можеше да предизвика незакономерно възраждане на мистиката, което би се отразило върху историята, а следователно и върху нас. Парадокс. Всички поколения наивно мислят, че само настоящето е отговорно за бъдещето, а се оказва, че и бъдещето трябва да се грижи за миналото. Не е ли странно?

— Да… — бавно подех. — Всичко това трудно се побира в съзнанието. Макар че… как казахте? И бъдещето трябва да се грижи за миналото? Че в това няма нищо странно, още повече ново.

— Как няма? — Най-после и моят гост трябваше да се изненада. Даже веждите му подскочиха! — Та това е неотдавнашен извод на нашето време!

— Напразно мислите така — аз изцяло се насладих на малкото си тържество. — Просто очевидното не се хвърля в очи. Историците винаги са се стремили да почистят миналото от наслоени лъжи, погрешни представи; по фрагменти са възстановявали неговата истинност, цялата пълнота на отминалия живот, като по този начин духовно възкресяват предишните хора, мислите, постъпките, стремежите им… Какво е това, ако не грижа на бъдещето за миналото? Между другото бъдещето не може по друг начин да се оглежда в миналото, тоест — да се разберат закономерностите, да се предвидят събитията, да се извлече поука от миналите грешки и така да се подобри бъдещето… Не, запазването на миналото съвсем ле е ваше откритие. Просто вие имате други възможности и, както виждам, много по-големи задължения.

Трябваше да се види лицето на госта от бъдещето, докато говорих всичко това!

— Вярно! — възкликна той, даже с известно уважение в гласа. — Съвсем справедливо е, ако не в детайлите, то по принцип! Не мога да разбера как толкова очевидна мисъл не е възникнала по-рано!

— Може би е възникнала — възразих аз. — В двадесети, деветнадесети век, а може и по-рано. Но е останала погребана в купищата книги и ние сега я преоткриваме по нечии записки.