Дмитрий Биленкин: Не бъдете мистик!

— Но аз съм за кратко. Сам казвате, че той не се явява винаги. Ще опитаме, от опит глава не боли…

— То си е така… — Мартин тихо въздъхна. — Добре, аз ви предупредих. Само че, знаете ли? Казвайте на всички, че съм ви взел пълната такса, защото съседите… Разбирате, нали?

Така намерих подслон. А също и въображаем призрак и съвсем реален добродушен домакин, с когото под майчинската грижа на стопанката още първата вечер се справихме с бутилка домашно вино. Вече в леглото аз лениво си помислих колко интересно е устроен животът и какви ли не хора има в него. Предполагах ли аз тази сутрин, че ще се срещна с психология от друга епоха и ще разговарям с човек, за когото божията промисъл и нечистата сила са също такава реалност като телевизора и космическите полети? Разбира се, не. Всеки се движи в своя кръг, живее с неговите представи и често забравя, че това съвсем не е целият свят.

Никакъв призрак аз, разбира се, не видях нито тази нощ, нито следващите. Така, всъщност, и трябваше да се очаква, но съвсем не защото не съществуват призраци. Проблемът за съществуването на каквото и да било съвсем не е толкова прост, както се струва на хората с еднопосочен манталитет, за които нещо или съществува, или го няма. Освен геосферите съществува още и ноосфера, а тя съвсем не е пустиня. Психическите усилия са сътворили и сътворяват в нея не по-малко странни, отколкото в биосферата, създания, които, всъщност, още чакат своя Линей и Дарвин. Съществуват ли Хамлет и Дон Кихот? Няма ги, никога не са съществували във физическия свят, но в духовния съществуват като образ и могат да бъдат въплътени на сцената, тоест отчасти да преминат в сферата на телесната осезаемост. Призраците са създания от същия вид, макар и от друг род. Те са родени не от изкуството, а от религиозната мистика, те са продукт на светогледа на една отминала епоха, но за тези, които вярват в тях, съществуват и до ден днешен. Въображението може да ги възкреси, тук играе роля и психиката на самия зрител, обаче това вече в частност. Важното е, че на мен призрак не може да ми се яви, защото аз не вярвам в тях.

Той така и не се появи, като по този начин хвърли Мартин в леко недоумение. Естествено, аз нищо не му обясних и даже не намекнах, че ако той не беше чак толкова чувствителен и ако предлагаше на всички „стая с призраци“, то по такъв начин можеше да увеличи броя на желаещите. Нещо повече, сигурно щяха да се намерят и такива, готови да платят тройно, само и само да има какво да разправят после. Какво да се прави, вялото съществуване си търси гъделичкане на нервите и добрият стар призрак щеше да става за тази работа не по-зле от измислицата за някакъв си „Бермудски триъгълник“. Нищо подобно не казах на Мартин, напротив, на шега споменах, че, изглежда, не съм се харесал на призрака и нищо чудно той завинаги да напусне помещението. „Дай боже…“ — промърмори Мартин не съвсем уверено, но аз не се съмнявах, че посях в него някаква надежда. На повече и не разчитах. Атеистът трудно може да бъде накаран да повярва в отвъдния свят, но много от нас кой знае защо са убедени, че обратната задача е къде-къде по-лесна.

Така или иначе, всичко беше прекрасно, ако не беше проклетият грип. Макар че кога друг път ще можеш просто така да лежиш, без да се безпокоиш за нищо, да забравиш за времето? Ако искаш да се държиш в средата на течението — греби с всичка сила, такава е участта на съвременния човек и грипът, въпреки всичките му неприятности, все пак разтоварва. Навън отдавна се мръкна, в къщата беше тихо, даже не ми се четеше, лежах и гледах безучастно неясните петна на тапетите и бавният поток на мислите ми така ме унесе, че не съм чул стъпките на Мартин зад вратата.

— Да-да — стреснах се от чукането. — Влезте!

Отначало в пролуката на вратата се появи табла с гарафа и чаша, леко звънтяща при допира си с шишето. Както и при предишните си посещения Мартин скришом ми хвърли поглед, в който се четеше надежда да ме види оздравял и когато тази надежда не се оправда, лицето му веднага помръкна. Подозирам, че добрата душа на домакина ми се измъчваше от съзнанието за неволна вина, тъй като аз се разболях точно в къщата му и сигурно той, стопанинът, нещо не беше предвидил, не беше се погрижил за нещо, както трябва, тъй като, каквото и да си говорим, разболях се само аз, у съседите всички наематели бяха здрави и в града не се чуваше за никаква епидемия. Допускам даже, че в причините за моята болест Мартин виждаше коварната умисъл на призрака, който кой знае защо не се беше решил да действува открито и прибегна към такава маневра.