Дмитрий Биленкин - Напорът на живота

Вече второ денонощие той вървеше по червената студена равнина — напред, все напред. Беше с яркосин, забележим отдалече комбинезон, но не се залъгваше с надеждата, че ще го намерят. Щеше да бъде чудо, ако в еднообразното свистене на марсианския въздух се втурнеше бръмченето на мотор.

Вървеше с походката на автомат — равномерна, пестяща силите: шест километра в час, нито повече, нито по-малко. Мислите му също бяха подчинени на монотонния ритъм. От извървения път запомни само някакви откъслечни картини, всичко останало се сля в една мъглява ивица, а миналият му живот се отдалечи нейде в безкрайността, стана малък и нереален като пейзаж, гледан през обратната страна на бинокъл.

Затова не изпитваше и страх. Съществуваше само затъпяващото движение напред, затъпяващата умора в тялото и затъпяващата безчувственост в мислите. И само лявото рамо го болеше по-силно, притиснато от тежкия кислороден балон (десният вече беше изразходван и той го хвърли). Иначе всичко бе в ред: беше сит, не чувствуваше жажда, електроотоплението работеше безукорно, обувките не протриваха ходилата му и не го стискаха. Не му се наложи да се бори с бавното угасване на тялото, лишено от приток на жизнена енергия, не бе принуден да пълзи с последни сили, подчинявайки се вече не на разума, а на инстинкта. Дори и сега техниката го избавяше от страдания.

От време на време машинално оправяше раницата, за да уравновеси товара на рамото си; всеки път, когато правеше това, положението на главата му се променяше и свистенето на вятъра в ушите му (по-точно в шлемофоните) ту се усилваше, ту стихваше. Въпреки вятъра въздухът беше чист и прозрачен, близкият хоризонт се открояваше ясно, виолетовото небе и почвата бяха сковани от мраз и от това редките звезди в зенита светеха сурово, без да трепкат.

Все още изпитваше удоволствие, когато преодоляваше ниските скатове. Те не бяха стръмни и той не забавяше крачка, а при спускането дори я ускоряваше и се радваше, че хълмовете му помагат да върви по-бързо, макар това да беше явна самоизмама и той да го знаеше. Като дете обичаше да си въобразява, че не ходи, а е автомобил и вместо крака има четири колела. Приятно му беше да „дава газ“, тоест да върви по-бързо, „да върти кормилото“, за да избегне сблъскването с минувачите, и да „натиска спирачките“. Сега пак му се струваше, че е кола.

Постепенно сянката му се удължи. Колкото по-ниско се спускаше слънцето, толкова по-червена ставаше равнината. Склоновете аленееха, но зад скалите вече се стаяваше здрач, който дебнеше оттам като кадифените лапи на хищник. Вятърът някак неусетно стихна. Всичко се вцепени, а у Севергин — така се казваше някога той, сега името му нямаше значение — трепна тревогата, предшествуваща настъпването на нощта, когато човек е сам и беззащитен сред пустиня.

Погледна слънцето и усети неизразима тъга. Сигурно дълбоко в душата си все пак се е надявал да го спасят… Краят на светлия ден означаваше край на надеждата.

Отдалеч, от гъбовидните израстъци на еретриума, прекосявайки сенките, се търкулна нещо живо и се приближи до Севергин. Малките блеснали в розово очи на зверчето стрелнаха човека. Севергин сложи ръка на пистолета си. Но зверчето, след като се увери в присъствието на пришълеца, без да се спира, продължи да тича по своите работи. Навярно някакъв мъдър инстинкт му подсказа, че това двукрако няма нищо общо с Марс, че то е случайно тук, случайно е живо и съвсем не случайно ще изчезне, още преди слънцето отново да обагри в червено равнината.

Севергин едва се сдържа да не стреля след животинчето, такава жалост изпита към себе си! Някой сякаш обърна бинокъла и миналото оживя. Миналото, което беше предрешило всичко. Защо именно него природата бе създала не като другите? Защо, защо?

Навел глава и почти обезумял, той затича срещу прокрадващите се сенки. Мускулите му, както и очакваше, веднага натежаха като оловни, но той си наложи да тича напред, напред, сякаш изтезаваше тялото си.

След стотина метра се предаде. Всеки друг на неговата възраст и с неговото здраве би преодолял и километър. А той капна още на стоте метра.

Така е било винаги.

Беше роден непълноценен, различен от другите. Бедата не бе в това, че не можеше да яде например хляб, има хиляди хора, които не могат да ядат нещо — едно неудобство и нищо повече. Природата го беше онеправдала с нещо по-важно — не му бе дала сила. В детството си не боледуваше по-често от другите деца, но се задъхваше на стоте метра, не можеше да се повдигне на висилката, плачеше, мъчейки се да преодолее шведската стена.