Дмитрий Биленкин - Напорът на живота

А продължителни физически натоварвания, като ходене на големи разстояния, му бяха достъпни. Въпросът беше другаде. На един мотор, преди да бъде разработен, поставят ограничител. В неговия организъм завинаги беше поставен такъв ограничител. Не беше способен за рязко усилие, което изисква голям разход на енергия, както сваленият ниско фитил не може да даде ярък пламък.

Връстниците му снизходително го съжаляваха, а учителите по физкултура просто се съсипваха с него. Все се надяваха, че ще успеят с обикновените методи да развият организма му. Физкултурата стана кошмар на детството и юношеството му. Видеше ли успоредка или халки, разтреперваше се като осъден на инквизиция. „Давай, давай!“ — викаха му момчетата в миришещите на пот и прах физкултурни зали. А той предварително изтръпваше, защото знаеше с какъв смях (беззлобен, но от това не по-малко обиден) ще посрещнат нелепия му, позорен скок през „козата“.

Спаси го четвъртият или петият лекар, при когото го заведоха разтревожените му родители. Той, както и другите лекари, не откри нищо нито в сърцето, нито в дробовете му, но не вдигна рамене, не го сметна за симулант, а каза спокойно:

— Отклонения в обмяната на веществата, навярно генетични. Скоро няма да се научим да ги регулираме. Не се огорчавайте. За вас ще съставим специална програма от физически упражнения. Футболист няма да станете, а за останалото…

Кошмарът се разсея завинаги.

И ето как завърши всичко — с тази печална гаснеща равнина на Марс, с безумния бяг от самия себе си…

Севергин си наложи да легне, нагласи краката си на по-високо, за да отпочинат по-добре. Тези обикновени движения го успокоиха. Пристъпът на отчаяние му възвърна трезвостта.

За всичко си е виновен той, няма защо да обвинява другиго. Сам предизвика съдбата, като тръгна за Марс. Разбира се, не както в детството, когато плачейки от злоба, отново и отново се залавяше за щангата, като се надяваше, че този път тя ще се покори на неимоверните му усилия. Прославеният доктор по микробиология изобщо не си спомняше, че бе имал такива схватки! Отдавна живееше в света, където умът решава всичко, а физическите достойнства нямат значение. Там той беше на мястото си, дори нещо повече. Не е чудно, че именно него помолиха да се отправи срочно към Марс. Да разбере и обясни тревожното поведение на кристалобактериите, които необяснимо как бяха проникнали през водопречиствателните филтри. Никой изобщо не се интересуваше дали докторът може или не може да се вдигне на висилката: Марс се нуждаеше от неговия ум, а не от мускулите му.

Можеше да откаже, но не го направи. Да отиде на Марс като избраник, да се приближи до предната линия, където човекът води сурова борба за живот — можеше ли да се откаже от един такъв бляскав реванш за униженията през детството? За да се почувствува истински избраник, трябваше да затвори очи само за една незначителна подробност: никой — нито хората, нито обстоятелствата искаха от него да води на Марс ръкопашен бой с природата. Там, както и на Земята, той си оставаше пасажер на кораба, наречен цивилизация, и неговите илюминатори бяха сигурна защита срещу морските бури.

Никой не допускаше, че може да стане авария. Нима капитанът, когато взима пасажери на борда, ги пита дали умеят да плуват?

… Летеше от Сезоастрис към Титанус, седнал в мекото кресло на малка автоматична ракета, която сама излита, сама каца и изобщо всичко върши сама. Седеше в креслото и четеше. Дойде на себе си едва когато видя приближаващите се скали. Не забеляза нищо и никога няма да разбере какво се бе повредило в механизма. Но и когато падаше, ракетата се погрижи за него: катапултът го изхвърли, преди да проумее какво става.

Автоматиката не можа да направи само едно — да го запази при спускането с парашута от удара в скалата (но и най-грижливата майка не винаги може да предпази детето си от удар!). За щастие тласъкът не попадна върху Севергин, а върху раницата с аварийния запас. Радиостанцията се превърна в каша, посребрена от станалия на сол термос с кафето, но всичко друго оцеля, включително и скъпоценната план карта, с която където и да е можеше точно да определи координатите си.

Той ги определи, щом дойде на себе си. Всичко беше много добре и много лошо. Намираше се в южната част на хребета Михайлов, встрани от трасето на ракетата и вън от зоната на радарното наблюдение. Това значеше, че Сезоастрис не е успял да засече дори приблизително мястото на падането му. Но пък беше само на сто и шестдесет километра от селището на геолозите. Балоните на скафандъра и аварийният запас му осигуряваха тридесет и шест часа дишане. Имаше и таблетки, които прогонват съня. Планинската местност свършваше на седем-осем километра от мястото на падането и планините не бяха нито много стръмни, нито много високи — планини, напълно подходящи за туризъм. Прекрасно! За пет-шест часа ще ги прехвърли, по-нататък започва равнина, където съвсем спокойно може да поддържа средна скорост от пет и половина километра в час. Ще успее да стигне. Нали трябва да ходи, а не да тича, организмът му няма да го подведе.