Джон Бетънкорт - Дух на човек, дух на бръмбар

— Ти ли си Кокоти? — попитах бръмбара. Чувствах как треперя от страх. Никога преди не бях заставал лице в лице с този велик дух.

— Аз съм Кокоти — отвърна бръмбарът. Гласът му бе остър и силен. — Защо си дошъл в света на духовете, човече?

— Дойдох да търся отговори.

— Какви отговори търсиш?

— Защо се родихме в света на духовете?

— Вие не сте по-добри от маймуните — каза бръмбарът — без значение как се украсявате.

— Отговори на въпроса ми, Кокоти — казах аз, по-смело.

— Вдигаш ръка срещу мене?

— Не — казах аз. — Ти си най-велик от всички духове, Кокоти и всички хора се страхуват от теб. Но отговори на въпроса ми, Кокоти и може би ще ти помогна в замяна.

— Цената е висока.

— Ще я платя.

Бръмбарът спря като размахваше във въздуха шестте си огромни черни ръце.

— Вие сте в света на духовете — най-после каза той. — Не сте мъртви, но все още не сте живи. Ти, който си като изпражненията на диво куче, трябва да знаеш това.

— Тогава какви сме ние?

— Вие сте бъдещето — каза той. — Вие всички сте бъдещето. — И тогава той се наведе напред и отхапа главата ми с блестящите си черни челюсти.

Събудих се студен и вдървен, задъхвайки се от болка. През бамбуковите стени в селото се процеждаше от изток слаба светлина и небето изглеждаше сиво. Усетих капка дъжд да пада на челото ми, после още една.

Огънят бе угаснал. Изправих се и се огледах.

Еона и Марага ме наблюдаваха. Очите им бяха подпухнали — изглежда не бяха спали през цялата нощ. Копието на Еона лежеше до краката ми. Той ме беше пазил.

— Добре ли си? — попита Марага.

— Да — отвърнах аз.

— Духовете?

— Видях Кокоти — казах аз. — Той казва, че това не е светът на духовете. Това е друго изпитание.

— Ние вече знаехме това — каза Еона.

— Да — казах аз.

Мъже, жени и деца бяха плъзнали тук и там през цялото село, един положил глава на стомаха или бедрото на друг, с преплетени ръце. Мъжете и жените вече се бяха наредили по двойки. Само белокожите спяха отделно, в един отдалечен ъгъл.

Зад Еона и Марага също лежеше някакъв мъж. Видях, че той не дишаше.

— Какво се е случило с този? — попитах аз.

— Бърд го уби — каза просто Еона.

— Какво? — извиках аз.

Марага каза:

— Той се опита да те убие, когато ти беше в света на духовете.

Изтръпнах при тази мисъл. Човек, който умреше, докато душата му бе в света на духовете, душата му щеше да остане впримчена там завинаги. Това бе ужасна съдба.

— Защо ще прави такова нещо? — попитах аз. — Няма смисъл.

— Погледни лицето му — каза Марга.

Отидох до мъжа, седнах на колене и го обърнах. Беше се събрала кръв на дясната му буза, ставайки черна, където беше докоснала земята и боята по лицето му се бе размазала. Беше ловецът, който ме бе обезпокоил предишния ден. Тогава си мислех, че съм го познавал. Днес, на утринната светлина знаех, че съм.

— Нгосак — прошепнах аз.

— Ти го назова като твой убиец, преди да умреш — каза Марга. — Тогава мъжете от нашето село го убиха същата нощ.

Истина беше — той ми бе направил магия в реалния свят като беше изпратил зли духове в стомаха ми за да ме убият. Сега бе с четиридесет години по-млад и не знаех как така не успях да го разпозная. Сигурно пак се дължеше на неговите магии.

— Бърд ли го уби? — попитах аз.

Еона кимна.

— Белокожите запалиха тревата около дървото на духовете. Ние всички бяхме на портата, наблюдавайки пламъците когато чухме зад нас боен вик.

— Този беше — той побутна Нгосак с пръстите на крака си — и тичаше към теб с едно копие. Щеше да го забие в гърба ти. Бърд сграбчи едно копие, хвърли го и уби Нгосак.

— Чист удар ли беше? — попитах аз.

— Право в сърцето — каза Марга. — Духовете трябва да са му помогнали.

Върнах се назад в мислите си за това как снощи бях спасил Бърд от Клей. Сега на свой ред Бърд ме бе спасил. Ако първото изпитание беше да захвърлим кутиите на духовете, то второто трябва да беше да оставим Бърд и другите белокожи да се присъединят към нас.

Казах това на Еона и Марга.

— Вярно е — призна Еона. — Духовете са те напътствали. Въпреки, че аз все още не харесвам и не се доверявам на белокожите, Бърд е различен.

— Той ще стане човешко същество — казах аз.

Бавно отидох към портата, развързах я и я отворих. Еона и аз стояхме рамо до рамо и гледахме към дървото на духовете. Огънят от запалената трева все още тлееше, като запращаше сиви димни облаци към небето, но около нас започна да вали още по-силно. Знаех, че ще изгаси и последните пламъци.