Франсис Бърнет - Тайната градина

— Знам какво искаш да ти кажа — обърна се към нея Колин, като я видя да гледа картината. — Винаги те познавам, когато искаш да ти кажа нещо. Ти се чудиш защо завесата е дръпната. Така ще я държа вече.

— Защо? — попита Мери.

— Защото вече не се дразня, като я виждам да се смее. Преди два дни се събудих през нощта. Луната светеше силно и ми се стори, че цялата стая е изпълнена с Магия. Всичко изглеждаше така прекрасно, че не можех да лежа спокойно. Станах и погледнах през прозореца. Стаята беше съвсем светла и един лунен лъч падаше върху завесата. Нещо ме накара да дръпна шнура и да открия картината. Тя гледаше право в мен и сякаш се смееше доволна, че стоя там. Започна да ми се харесва да я гледам и искам винаги да я виждам така засмяна. Мисля, че в нея е имало нещо магическо.

— Сега ти толкова приличаш на нея — каза Мери. — Понякога ми се струва, че ти си нейният дух, превърнат в момче.

Тези думи направиха силно впечатление на Колин. Той се замисли и бавно й отговори.

— Ако бях нейният дух, баща ми щеше да ме обича.

— Искаш ли той да те обича? — попита Мери.

— По-рано го мразех, защото не ме обичаше. Ако ме обикне, мисля, че ще му кажа за Магията. Това може би ще го развесели.

Вярата им в Магията не ги напущаше. Понякога след утринните заклинания Колин им изнасяше лекции за Магията.

— Харесва ми да говоря — обясняваше той, — защото, когато порасна и направя големи научни открития, ще трябва да ги обяснявам. Затова е добре да се упражнявам. Засега мога да изнасям само кратки лекции, защото съм още много малък. Освен това Бен Уедърстаф може да си помисли, че е в черква, и да заспи.

— Най-хубавото на лекциите — заяви Бен — е, че всеки може да стане и да каже каквото му се иска, и никой не може да му противоречи. И аз не бих се отказал да дръпна една реч някой път.

Но когато Колин ораторствуваше под дървото, старият Бен приковаваше в него жаден поглед и дълго не го сваляше. Разглеждаше го критично, но с обич. Не го интересуваше толкова лекцията, колкото краката на Колин — с всеки изминал ден те изглеждаха все по-здрави и поправи. Момчешката глава беше вече високо вдигната, някогашната остра брадичка се бе загладила, хлътналите бузи се бяха закръглили, а очите, които радостно блестяха, му напомняха едни други очи.

Понякога, когато Колин чувствуваше настойчивия поглед на Бен, му се струваше, че той е много развълнуван, и се чудеше за какво мисли. Веднъж Бен изглеждаше пак много унесен и той го попита:

— За какво мислиш, Бен Уедърстаф?

— Мислех си — отговори Бен, — че си наддал три или четири фунта 16 16 Фунт — англ. мярка за тежест, равна на 453,6 грама. — Бел.пр. тази седмица. Разглеждах прасците и раменете ти. Ще ми се да взема един кантар и да те претегля.

— Това е от Магията и от млякото и кифлите на мисис Соуърби. Видя ли, научният опит успя!

Тази сутрин Дикън закъсня за лекцията. Когато дойде, той беше зачервен от тичането и смешното му лице сияеше повече от обикновено. Те се захванаха за работа, защото имаше доста за плевене след дъжда. Винаги след топъл дъжд имаха куп неща за правене. Влагата беше еднакво полезна и за цветята, и за бурените, които покарваха с тънки стъбълца и листенца и трябваше да се изскубнат, преди да са пуснали здрави корени. Колин се справяше много добре с плевенето и можеше да изнася лекции, докато работи.

— Магията действува най-добре, когато работиш — съобщи той тази сутрин. — Можеш да я почувствуваш в костите и мускулите си. Ще чета за костите и мускулите и ще напиша книга за Магията. Сега я измислям и непрекъснато откривам разни неща.

Малко след като каза това, Колин остави градинската лопатка и се изправи. Помълча няколко минути и те разбраха, че измисля новата лекция, както често правеше. На Мери и Дикън се стори, че някаква внезапна мисъл го е накарала да захвърли лопатката си. Той се изпъна в цял ръст и ликуващо размаха ръце. Лицето му грейна, необикновените му очи се разшириха от радост, като че ли изведнъж бе осъзнал напълно нещо.

— Мери, Дикън! — извика той. — Погледнете ме!

Те престанаха да плевят и го загледаха.

— Помните ли онази сутрин, когато за пръв път ме доведохте тук?

Дикън го гледаше изпитателно. Понеже беше приятел на животните, той можеше да вижда повече неща от другите хора, но никога не говореше за тях. Сега виждаше нещо у това момче.

— Да, спомням си — отвърна той.

Мери също гледаше изпитателно, но нищо не каза.