Франсис Бърнет: Тайната градина

Входната врата беше огромна, от масивни дъбови дъски с особена форма и обкована с големи железни гвоздеи. Влязоха в просторен хол, който беше толкова слабо осветен, че Мери изгуби всякакво желание да разглежда портретите по стените и рицарските брони. Застанала на каменния под, тя изглеждаше като мъничка черна фигурка и се чувствуваше малка, ненужна, изгубена.

Един спретнат старец стоеше до прислужника, който им отвори вратата.

— Заведете я в стаята й — каза той с дрезгав глас. — Той не желае да я види. Утре сутринта заминава за Лондон.

— Много добре, мистър Пичър — отговори мисис Медлък. — Когато зная какво очакват от мене, мога да се справя.

— От вас, мисис Медлък, се иска да не го безпокоите и да направите така, че да не вижда това, което не желае.

Поведоха Мери Ленъкс по едно широко стълбище, после надолу по един дълъг коридор и отново нагоре по няколко стъпала, след това минаха по друг коридор, после по трети и накрая стигнаха до една врата, която отвориха, и Мери се озова в стая със запален огън и сервирана вечеря.

Мисис Медлък каза, без да се церемони:

— Е, ето ни най-после. Ще живееш в тая стая и в съседната — само тук. Не забравяй това!

Този бе начинът, по който „господарката“ Мери пристигна в имението Мисълтуейт и може би никога през живота си не се бе чувствувала толкова начумерена.

Сутринта Мери си събуди от влизането на една млада прислужница, която бе дошла да запали огъня. Тя беше коленичила на килимчето пред камината и шумно изгребваше пепелта. Мери лежеше и я наблюдаваше, а после започна да разглежда стаята. Никога не бе виждала такава стая. Стори й се странна и мрачна. Стените бяха покрити с гоблен, изобразяващ горски пейзаж. Под дърветата имаше чудновато облечени хора, а в далечината се виждаха кулите на замък. Имаше също и ловци, коне, кучета и дами. На Мери й се струваше, че и тя е в гората при тях. От прозореца се виждаше обширна, леко стръмна местност без никакви дървета по нея. Изглеждаше като безкрайно, еднообразно, мораво море.

— Какво е това? — попита тя, като посочи прозореца.

Марта, младата прислужница, току-що се беше изправила. Погледна я и също посочи:

— Това там ли?

— Да.

— Това са ливадите — рече тя с добродушна усмивка. — Харесват ли ти?

— Не — отвърна Мери. — Противни са ми.

— Защото не си свикнала с тях — каза Марта и се върна при камината. — Сега мислиш, че са много големи и голи. Но ще ти харесат по-късно.

— Ти харесваш ли ги? — попита Мери.

— Да, много — отговори Марта, като чевръсто лъскаше решетката на камината. — Обичам ги. И не са пусти. Там растат треви, които миришат сладко. Толкова е хубаво през пролетта и лятото, когато цъфтят прещипът, зановецът и пиренът. Ухае на мед и въздухът е така свеж, а небето изглежда високо-високо. Пчелите жужат, чучулигите пеят. Ех! Толкова е хубаво, че за нищо на света не бих живяла далече от ливадите.

Мери я слушаше със сериозно и учудено изражение. Местните прислужници, с които беше свикнала в Индия, изобщо не приличаха на Марта. Те бяха покорни и раболепни и не смееха да говорят с господарите си като с равни. Кланяха им се, наричаха ги „покровители на бедните“ и тям подобни. Господарите им не ги молеха, а заповядваха. Не беше прието да им се казва „моля“ и „благодаря“, а когато беше ядосана, Мери удряше плесница на своята ая. Тя си помисли какво ли ще направи това момиче, ако някой й удари плесница. Прислужницата беше закръглена, с розови бузи и добродушен вид, но изглеждаше силна, което накара Господарката Мери да се позамисли — дали тя няма да отвърне също с плесница, ако я удари едно малко момиченце.

— Ти си необикновена слугиня — каза Мери надменно, облегната на възглавниците.

Марта седна на петите си, с четка в ръка, и се разсмя, без да изглежда ни най-малко сърдита.

— Знам — рече тя. — Ако имаше господарка в Мисълтуейт, никога нямаше да ми дадат да обслужвам стаите. Може би щях само да мия чиниите, но никога нямаше да ме пуснат горе. Много съм проста и говоря съвсем по йоркширски. Но тази къща е странна, нищо, че е толкова голяма. Като че ли няма ни господар, ни господарка, освен мистър Пичър и мисис Медлък. Мистър Крейвън въобще не се меси за нищо, като е тука, пък и повечето време го няма. Мисис Медлък ме взе на работа само от съжаление. Каза ми, че нямало да може да го направи, ако Мисълтуейт беше като другите големи къщи.

— Ти ли ще си моята прислужница? — попита Мери със същия заповеднически тон като в Индия.