Джордж Байрон: Шильонският затворник

Видях ги все такива там,
каквито от дете ги знам;
с хилядолетни снегове
по стръмните им върхове.
Ей Рона с китни брегове;
потоци чувах да шумят
сред храсти и скали на път;
нататък — белостенен град;
далеко — кораб як, крилат
и малък остров зърнах аз,
усмихна ми се той тогаз —
тъй малък и зелен —
и малко по-широк бе той
от пода на зандана мой;
растяха три дървета там
и вятър духаше едвам;
цъфтяха всякакви цветя
със безподобна красота
и с нежен дъх и цвят.
И плуваха край моя зид
различни риби с весел вид;
орел се беше извисил
от всякога по-бързокрил —
и във очите си тогаз
усетих нови сълзи аз;
задето бях освободен
от пранги, съжалих смутен —
и щом се спуснах пак, връз мен
като товар огромен пак
се свлече синкавият мрак;
и сякаш моят див зандан
гроб бе ми новоизкопан,
бе погледът ми закърнял
за миг почивка зажаднял.

Дни, месеци, години аз
линеех, но не ги броях;
свел поглед, непроронил глас,
надежда вече не таях;
най-сетне бях освободен;
но не попитах аз защо,
че все едно ми бе на мен
свободен ли съм или в плен,
от отчаяние — а то
ми стана близко. Докато
при мене се явиха те
и снеха ми оковите,
разбрах, че бе ми станал драг
занданът с тягостния мрак,
че той във втори дом за мен
се бе превърнал — тук смирен
приятел с паяците бях
и мрежи как плетат следях,
и гледах под луната сам
как мишките играят там.
Отдавна с тях в зандана стар
живеех дружно — и макар
че лесно бих ги в миг убил,
със тях се бях сприятелил.
И бяхме прангите дори
и аз приятели добри;
и щом на воля се видях,
тъгата си едва сдържах.