Джордж Байрон - Станси за Огъста

И макар че съм с участ горчива,
че залязва днес мойта звезда,
твойто нежно сърце не открива
в мене грешки, а само беда.
И макар че тревожех духа ти,
сподели с мен тъгата ми ти.
Закопнял за любов, колко пъти
аз откривах я в твоите черти.

Щом съгледам усмивката няма
на природата с крехки цветя,
аз не мисля, че тя е измама,
а за твойта напомня ми тя.
Забушуват ли бури сърдити
като бурите в моята гръд,
тръпна аз не от страх пред вълните,
а от страх да не ни разделят.

Канарата на вярата рухна,
океанът е нейния гроб,
и отдаде се цял моят дух на
тежка скръб, но не й стана роб.
С много тежки беди се сражавам
и под техния пристъп свиреп
страдам аз, но не се покорявам,
че не мисля за тях, а за теб.

Ти си смъртна, но мен не измами,
ти жена си, но вярна бе ти,
ти, обичана, бдя над честта ми,
ти не трепна от зли клевети,
ти без мене пак с мене остана,
аз ти вярвах — не изневери,
и да мислиш за мен не престана
и с интриги не ме позори.

Аз света не проклех, не презирах,
но в борбата на всички със мен
глупост бе, че злостта не съзирах,
че в успеха си бях убеден.
Колко скъпа бе моята грешка
не можа да предвиди умът.

Но разбрах, че и в мъка най-тежка
те от тебе не ще ме лишат!
Тънат минали дни в океана —
туй, с което съм бил окрилен;
но разбрах, че което остана,
то е всъщност най-скъпо за мен.
Сред пустинята избор сребрее
и дърво нависоко цъфти —
птичка там в самотата ми пее
и за теб на духа ми шепти.