Красимир Бачков - Съветите на дядо

Момичето го прие като най-нормалното нещо на света. Явно бе свикнала да слуша подобни глупости. Усмихна се и ме изгледа тъй, сякаш бях току що появило се петно върху новата и рокля.

— Много си умен, бе сладур!

— Такъв съм си по рождение! Кво ше кажеш, да се чупим от тук? — опитах почвата аз.

— И къде ще ме заведеш? — в гласа и прозвуча толкова досада, та чак ме досрамя. Като не можах да измисля друго, изтърсих:

— В парка, разбира се! Писна ми от тия заведения!

— И на мен ми е скучно, но не мога да си представя какво ще правим посред нощ сред дървета, кучета, наркомани и всякакви дивотии!

— Говориш тъй, сякаш морската градина е някаква джунгла!

— А не е ли?

— Ами щом така приемаш всичко, представи си тогава, че съм Тарзан и ще бъдеш по-спокойна!

— Знаеш ли, толкова ми е тъпо, че може и да се съглася. А и ти наистина приличаш на Тарзан. Особено както ме гледаш!

— Как те гледам?

— Сякаш ще ме ядеш!

— Не би било лошо да опитам малко от теб, но не искаш ли — сетих се — да те заведа на едно капанче, долу при рибарите, да си оближеш пръстите от рибата, дето я приготвят там! А и е къде по-готино от тук!

— Аз риба не обичам, но може да дойда, стига твоите рибари да не са някакви пияндета. Заболя ме главата от този дим!

— Абе, пият момчетата, но не се напиват, щото са много печени! Ще видиш, че ще ти хареса! — раздувах яко аз, макар да бях ходил само веднъж в това капанче и гледах точно как се млатят по пияните тикви. Важно бе да я измъкна от дискотеката и да останем само двамата. После все нещо щях да измисля. Ей тъй, на шега, гепих Ани и двамата забихме към „Делфина“. Като стигнахме там, вече минаваше полунощ и кръчмата бе затворена. Само двама бараби се караха, седнали на една лодка. Аз се ядосах, защото идеята ми се провали, а Ани ме изненада с въпроса:

— Тарзане, можеш ли да откраднеш една лодка и да си спретнем романтична разходка в морето?

Беше детска работа да разбия катинара на някоя лодка, но ми трябваха и гребла все пак. Огледах се наоколо и видях две кръстосани гребла, на висящата рибарска мрежа, встрани на кръчмата. Бог Нептун бе с мен. Отмъкнах ги и след малко вече гребях по спокойната вода на залива. Пред нас блестяха светлините на десетина кораба на рейд, а зад гърба ни примигваше с милионите си лампи градът. Нощта бе тиха и доста студена за месец май. Ани се бе свила на носа на лодката и сякаш трепереше. Свалих си дънкеното яке и и го подадох. Тя го наметна и се ухили:

— Ако бяхме в средните векове, сега щеше да ми направиш серенада, вместо любовно обяснение!

— Че кой ти се обяснява в любов? — възмутих се престорено аз. Тя трепна като ударена и неуверено запита:

— А защо ме сваляш тогава?

— Ми щото си готина! И щото няма да е зле, ако се навиеш!

— За какво да се навия?

— Е, малко секс никога не е излишен, нали? — ударих го съвсем през просото. Тя помълча, а после тихо призна:

— Знаеш ли Тарзане, аз досега не съм го правила! И хем го искам, хем ме е страх! Направо не знам какво искам!

— Не е голяма философия! — давах го тежко. Факта, че и аз не го бях правил, не се броеше, защото тя просто не го знаеше.

— Знам, но не мога да се отпусна. На вас момчетата ви е лесно. Спите с по-грозните, защото те са винаги навити, а после търсите по-хубави момичета. Вече си мисля, да отида на Джулай морнинг и да затворя очите. Там поне няма да ме помнят на другия ден.

— Ако го направим сега и аз няма да те помня утре!

— Да, бе! Повярвах ти! А в други ден половината град ще знае, че си ме чукал!

— С тая логика има опасност да си умреш девствена! — присмях и се грубо, а откъм сушата изведнъж ни налетя вятър. Духаше силно и поривисто и ни буташе неусетно навътре. Потръпнах от студ и някакъв неясен страх. Натиснах здраво греблата, но лодката бе с висок борд и просто силите не ми стигаха, за да се боря с вятъра.

— Искаш ли да ти помогна? — предложи Ани, очевидно по-уплашена и от мен.

— Хайде, ела! — отместих се настрани аз и двамата загребахме като роби в галера. Резултатът не се промени особено.

— Дай поне да караме към корабите! — посочих акостиралите наблизо тъмни силуети, с проблясващи по тях светлини. Точно в този момент вятъра стихна. Започнахме бавно да приближаваме брега. Бяхме се отдалечили встрани от града и когато най-после минахме прибоя и лодката меко заора в пясъка, видяхме, че сме някъде под ресторант „Трифон Зарезан“. Брега бе пуст, ние бяхме уморени и доста мокри, а от изток утрото вече сивееше.

— Знаеш ли, че нашата вила е наблизо? — посочи нагоре Ани — Над пътя е. Има бойлер и одеяла. Можем да се изкъпем и изсушим.