Красимир Бачков - Докато пари

— Честно?

— Честно, господине! Да пукна, ако лъжа!

Той се засмя и махна с ръка:

— Остави това, ами слушай какво ще ти кажа!

Аз го гледах, изпълнен с някакво особено приятно предчувствие. Той се намръщи и продължи:

— Купих я тая тръба почти без пари, ей тъй за забавление! Само, че съм доста стар и доста бял, за да се науча да свиря сносно. Като гледам, на теб Господ е наспорил достатъчно, за да свириш поне като Гъмзата от „Шоуто на Слави“! Вярно ли е?

Аз мълчах и стисках тромпета, а сърцето ми пърхаше като врабче в гърдите.

— Ако ти подаря тая тръба, ще ми обещаеш ли нещо?

— Да, господине! — едва успях да промълвя аз.

— Значи така! Ще направим един пазар с тебе сега! Аз ти подарявам тръбата, а ти обещаваш да завършиш средно образование! Става ли?

— Да, господине! — отвръщам и съм тъй изтръпнал от щастие, че и космонавт да бе поискал да стана, пак щях да отвърна положително.

— А догодина, като свършиш осми клас, ще изкараш едно парче специално за мене, нали?

— Дадено, господине! И две ще изкарам даже!

— Сега от тука до в къщи свири, да не изпуснеш тръпката! Всичко е вкусно, докато пáри, момче!

Той си взе куфарчето под мишница и си тръгна. За да не го разочаровам, веднага надух тръбата. Без да се обръща, Димов помаха одобрително с ръка. Така започнах да свиря на тромпет!

В края на май, следващата година, устроих такава серенада под балкона на учителя си, че се показаха всичките му съседи и ръкопляскаха, сякаш им плащаха за това. За втори път му направих серенада, като завърших техникума по автотранспорт. Тогава комшиите му ме караха да свиря почти до сутринта. Направих го с кеф, защото си струваше. Сега съм за трети път под балкона му, но стискам тромпета под мишница и не смея да прекрача входа на кооперацията. Страх ме е да видя угаснала последната му усмивка. Някакъв брадясал мъж обаче ме позна и ме хвана под ръка:

— Хайде, момче! Ела да си вземеш сбогом, а после на гробищата, като свърши всичко, ще му посвириш за последно! А?

Аз кимнах и се качихме по стълбите. Сред многото хора, в една от стаите на апартамента му, съзрях кафяво боядисаният евтин ковчег. Някъде нагоре се белееше лицето му, заградено от есенни цветя, а отдолу светеха лъснати старите му обувки. Приближих се, целунах скръстените ръце и се оттеглих в най-далечният ъгъл. Двама-трима души нещо ми говореха, нещо ме питаха, но не ги чувах и не исках да им отговарям. След час бяхме на гробището, а там е спокойно и тихо като в катедрала. Когато останаха само десетина души, вдигнах тромпета. По някое време в училище, ни разправяха една история за Орфей, който с песните си можел да съживява и мъртвите. Аз не съм Орфей, но отвътре така ме бе напушило, че ако не засвирех, щях да полудея. Моят най-добър другар тромпета, заплака за моят най-добър учител Георги Димов, а аз се опитах да изпея мъката си, както се опитваше учителят да ми сочи щастието в живота. Карах с цяла душа, докато ми пáри!

© 2006 Красимир Бачков

Източник: Авторът

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3084]

Последна редакция: 2007-07-04 21:10:01