Красимир Бачков - Да си откраднеш живот

— Имам информация!

Лицето му се стегна и ме изгледа почти враждебно:

— Каква информация?

— За жена ти!

— За Лили?! — оцъкли се с такова недоверие, че за момент допуснах, че съм сгафил. Жена му можеше да е инвалид, например. Изглеждаше доста агресивен, затова разперих ръце миролюбиво пред него:

— Знам, знам! Не можеш да повярваш, но все пак си ченге и знаеш, че няма да тръгна да се ебавам с такова нещо! Нали?

Той помисли миг — два и присви очи:

— Кой си ти?

— Частен детектив от Варна. — скромно издухах цигареният дим през носа си и уточних — Нает съм от жената на твой колега.

— Кой колега?

— Не се дръж като дете!

— И какво?

— До тук за една седмица, твоят колега и жена ти са правили секс два пъти и ако побързаш, може да бъдеш свидетел на третият.

От тъмночервено, лицето му побеля и с голямо усилие запита:

— Къде са?

— Зад високият блок, на улицата! Веднага ще ги видиш! — посочих кооперацията на петдесетина метра от нас. С гюдерията в ръце, копоят хукна натам, без да погледне към колата. А Крайслерът си стоеше отворен, с ключове на контакта, спуснат прозорец и хубава музика, идваща от радиото. Аз просто седнах и културно я подкарах. Някъде по средата на пътя към Варна, радиостанцията под радиото пропука и ченгетата запитаха кой съм и защо съм откраднал колата. Вече бях изключил сателитният преследвач и небрежно отвърнах, че ми трябва за да се разходя. Уточних, че ми се иска да видя румънската граница. Едва ли ми повярваха, но все пак се заинтересуваха към Дуранкулак, Кардам или Силистра съм тръгнал. Засмях се и ги успокоих, че скоро ще си я намерят непокътната, стига да не се панират излишно. Заплаших, че ако ме ядосат, като нищо ще я запаля накрая. Последваха резонните заплахи от тяхна страна и така увлечен в интересен разговор, стигнах Варна. Спрях на центъра и незабележимо успях да си прибера новия костюм от бараката за дюнер кебап. След това преместих колата на една съседна до Централното полицейско управление улица, която бе запушена от едната страна и почти нямаше движение. Оставих я и отидох на пазар. За час се сдобих с букет червени рози и единадесет разноцветни балона, вързани на здрави конци, като за бална кола. Върнах се при Крайслера, дегизирах се с червеният костюм, закачих балоните и потеглих към Вики. Когато ме видя милата, очите и станаха кръгли от изненада.

— Любо, каква е тая кола?

— Твоята каляска за бала! Не ти ли харесва?

— Супер е! Но откъде я взе?

— А не мислиш ли, че от време на време ми се случва да ползвам такива коли? Свързано е с истинската ми професия! — Бях се зарекъл да не я лъжа за нищо и това бе самата истина. Щом ме пипнеха, ченгетата ме отвеждаха до ареста, точно с такива превозни средства.

— Значи си полицай! — някак разочаровано ме изгледа Виктория. — А аз си мислех, че си хулиган!

— Между двете няма особена разлика! — подадох и розите и тя грейна от радост.

— Хайде, качи се в къщи да се почерпим преди да тръгнем за бала!

Качихме се разбира се, почерпихме се и като му дойде времето, просълзената и майка ни изпрати, а някакъв съсед запечата великото събитие с камерата си. Естествено в гимназията събрахме очите на всички. Снимаха ни даже от телевизията. По-късно отидохме в Златни пясъци на ресторант и балът започна. Може би защото никога не съм бил на абитуриентски бал, за мен Вики бе най-красивото и щастливо момиче от всички. До полунощ танцувахме и се веселихме и щом стана точно дванадесет, за да не пресиля късмета си и да и разваля бала, помолих:

— Вики, слънчице! Трябва да тръгвам!

Лицето и помръкна.

— Толкова ли е спешно? Не може ли да останеш до сутринта?

— Няма как! Налага се!

— Тогава и аз ще дойда с теб! — решително ме хвана за ръката и ме поведе към изхода на ресторанта. След няколко крачки аз спрях.

— Виж, ти не знаеш за какво става въпрос! По-късно ще разбереш и ще се убедиш, че съм бил прав да си тръгна! А теб не мога да взема със себе си! Просто не мога! И приеми това за спомен! — подадох и бялата папионка. Тя я взе, стисна я в ръцете си и ме погледна сериозно. В един миг сякаш разбра всичко и поклати глава:

— Каквото и да става, тръгвам с теб Любо!

Пролетта на 2006 ни свари в една рибарска къщурка, на самият бряг на морето, при нос Шабла. Край нас се намираха още стотина подобни къщички, фургони и бараки, където живееха и се препитаваха с риболов неколцина читави поданици на родината. За изминалите лято, есен и зима, ние с Вики обикнахме това ветровито, диво място и излезе, че аз съм един доста добър рибар. Убедих се, че мога да се грижа достойно за жена си и тримесечният си син, без да се налага да лъжа, крада или нещо от сорта. До момента нито братята Саркизян, нито полицията са ме надушили и се надявам, така да е и занапред. Има един проблем обаче, който ме измъчва и се чудя как да го реша. Пред къщурката имаме два квадрата земя, на която Вики иска да засее градинка, а аз мисля как да построя люлка за малкия. Иска ми се да зарадвам и двамата, а ми се струва, че тоя фокус не е по силите ми. Това не ти е да свиеш папионка на фокусник, или патрулка от полицай! По-трудно е дори от това, да си откраднеш нов живот!