Уилям Шекспир: Том 1. Комедии

Темата за превъзпитанието на Катерина не е достатъчна сама по себе си, за да изпълни един цял спектакъл по тогавашните схващания. Публиката е очаквала сложно и разнообразно действие, изпълнено с контрастни ефекти. За вторичната си фабула Шекспир избрал една комедия от италианеца Ариосто — „Подменените“, преведена вече на английски, която му позволила да направи една духовита противопоставка: брак по сметка и брак по любов, с малко парадоксалното заключение — съвсем не в духа на тогавашната литература, но може би недалечно от основните схващания на времето, че първият може да бъде по-щастлив от втория, стига мъжът да умее да ръководи добре жена си. И тук Шекспир следва източника си сравнително точно; той опростява и скъсява малко действието и го пригажда към по-благонравните норми на английската сцена — у Ариосто например героинята е забременяла от мнимия слуга (не учител, както при Шекспир) още преди да започне драмата. Но с изключение на епизода с двамата преоблечени учители — Шекспирова добавка — тази част от комедията е дотолкова бледа, че е изказано дори предположението, че тя изобщо не е от него, а от друга ръка. Стилистичният анализ обаче не показва никаква разлика между двете части на комедията и превъзходството на главната фабула се дължи преди всичко на по-голямата колоритност на героите. Шекспир просто не е още в състояние да вдъхне пълнокръвен живот в образи, лишени от по-подчертани белези. Той не е и в състояние да използва контрастите, които вторичната фабула му предлага, и романтичното в ухажването на Лученцио е много слабо дадено. Имайки предвид сковаността на първите излияния на героя му, ще кажем дори, че Шекспир е направил добре, като се е отказал да ни даде една по-лирична любовна сцена. Но в по-зрелите му комедии различните нишки на действието носят своя собствена атмосфера, като създават една хармония на контрастиращи тонове, а тук, макар тонът на Ариостовата комедия да не е никак романтичен, тя е предлагала много възможности за една романтична преработка, които Шекспир при по-късен стадий на своето развитие сигурно не би пропуснал.

Бледостта на Бианкиния образ впрочем е възбудила без основание гнева на мнозина критици. Бианка не е прикрита интригантка. Тя не интригува против сестра си и ако излъгва своя баща, като без негово знание се омъжва за Лученцио, тя се възползва само от традиционното право на комедийните героини (включително и Шекспировите) да се борят за своята любов; най-сетне Баптиста се готви да я даде на най-богатия от женихите й без оглед на нейните предпочитания и няма защо да го съжаляваме, когато бива излъган. Нито пък трябва да смятаме, че Лученцио получава заслуженото наказание за своето притворство, като се натоварва с непокорна и зла жена. Бианка в последния епизод на комедията не се проявява като лоша, а като типична жена. Славата на Катерина се състои именно в това, че тя вече изпълнява безропотно заповеди, които другите две жени с известно право смятат за неважни и малко обидни.

Последният епизод — с облога между съпрузите — е необходим, за да събере отново двете нишки на фабулата и да даде един по-пищен финал на цялото. За да изпъкне този финал още по-силно, представена е и една трета брачна двойка — на неженен с вдовица; за тази цел е прибавен и един трети жених за Бианка — Хортензио, който не съществува у Ариосто, и с това се получава и една трета, макар и само зачатъчна нишка на действието. Но като че ли тези усложнения не са достатъчни сами по себе си и затова цялото е поставено в рамката на историята с медникаря Слай. Такива рамки или въведения отговарят на една сравнително примитивна техника. Те запълват като че ли нуждата да се подчертае, че това, което става на сцената, е само игра. Но обикновено тези рамки са представлявали само разговор между митологични фигури, спор между комедията и трагедията, диалог между духа на убит човек и някоя фурия и пр.; а тук Шекспир развива от рамката самостоятелна малка пиеса. От твърде разпространения фолклорен мотив, който той използва за тази цел, Калдерон и Грилпарцер са създали цели философски драми. И наистина уводът на „Укротяване на опърничавата“ би могъл да послужи като общ увод към всички комедии на Шекспир, защото засяга една от основните му теми, несъответствието между привидност и действителност и въпроса за собствената личност, за неумението на човека да познае себе си. На пияния Слай бива внушено, че е лорд, и той дава вяра на измамата. Краят на тази малка драма липсва било защото Шекспир изобщо не го е съчинил, било защото актьорите са престанали да го играят и той е отпаднал от ръкописа им. В „Укротяване на една опърничава“ пиесата завършва с това, че Слай, пак в пияно състояние, бива отнесен обратно в полето и като се събужда, макар да смята цялото за сън, решава да прилага Петручиовите методи спрямо собствената си жена. С това се установява една по-очевидна връзка между двете фабули. Но връзката съществува и в по-друг план. Защото в последна сметка и героите на главната фабула не са това, за което се смятат. Катерина е опърничавата, но тя крие в себе си покорната съпруга — коя е истинската Катерина? И обратно, покорната Бианка се разкрива като бунтарка против баща си и мъжа си, докато мъжете, Петручио и Лученцио, по-съзнателно се представят за нещо друго от това, което са. Трябва да признаем обаче, че в самата комедия тази тема не се изтъква много ясно и ние едва ли бихме я смятали за съществена, ако не търсехме някаква връзка между комедията и увода. В следващата Шекспирова комедия тя ще заеме много по-централно място, докато, обратно, другият проблем, този за правата на жената, макар и по-дълбоко разработен, ще остане все пак второстепенен.