Уилям Шекспир: Том 1. Комедии

Тя е била може би между най-суровите владетели, които Англия познава, но на бесилките й са били окачвани главно гладуващи селяни, останали без препитание поради ограбването на общинските мери и прилагането на новите капиталистически похвати в земеделието, а под брадвите на нейните палачи са падали най-вече глави на реакционни аристократи; гражданството не е било склонно да лее излишни сълзи нито за едните, нито за другите и легендата за добрата кралица Бес се утвърдила. Така Елизабетиният двор станал център не само на политическия и икономическия, но и на културния живот на страната — той давал тона в него и литературата на времето носела предимно дворцов характер. За това допринесло и обстоятелството, че пуританите — най-напредничавият отряд на буржоазията, които към края на века почвали да се оформят като мощно течение, изобщо не проявявали интерес към изкуството и поради това не могли да влияят върху него; те признавали само две ценности — религията и прилежанието — и за тях да се занимаваш с литература било само губене на време с празни измислици. Особено театрите били трън в очите им — актьорите могли да съществуват главно благодарение на помощта, оказвана им от кралицата, която обичала да гледа представления в двореца си през коледните празненства и държала трупите да се появяват и публично, за да бъдат в добра форма, когато се представят пред нея. (Но дори въпреки тази подкрепа театрите били строени все извън чертите на Лондон, където властта на пуритански настроения градски съвет не ги засягала.) Така, като изключим чисто гражданската книжнина на времето, която имала много ниско равнище и се състояла главно от средновековни приключенски романси и сбирки от весели анекдоти и шеги, истинската литература, създавана от буржоазната интелигенция, гледала за образци към двореца. Дори Спенсър, който е бил все пак пуритан, макар умерен и несподелящ отрицателното отношение на своите съмишленици към изкуството, взема за свой образец дворцовите епоси на Ариосто и Тасо; преобладаващият тон на Шекспировите комедии е също така дворцов и изящен; само най-първите му опити имат по-скоро граждански тон. И ако дворцовите комедии на Джон Лили (1554–1606) не намерили отклик в публичните театри, то причината трябва да се дири не в някаква неприязън сред градските зрители към тези аристократични забавления, а в това, че при тях изисканият, остроумен разговор решително надделявал над действието, а може би и в това, че съдържащите се в тях намеци за дворцови събития и отношения били неразбираеми за широката публика. Все пак остава неизяснено защо никой преди Шекспир не се е опитал да разработи някаква комична тема за публичните театри и защо върху репертоара на последните не е оказала по-силно влияние старата традиция на фарсовете, представяни по панаирите от странстващи актьорски трупи.

Така, когато на младия Шекспир идва тази блестяща идея, той не е имал пред себе си никакви изпробвани образци. Затова навярно и първите му опити представляват експерименти в най-различни комични жанрове. Точният ред на тези експерименти е все още спорен, но по всичко изглежда, че първият от тях е „Укротяване на опърничавата“. Тук драматургията е още слаба — въведението, в което Лученцио излага на слугата си факти, които очевидно са добре известни на него, и монолозите, с които Петручио се представя на публиката или й разкрива своите намерения, са тромави: лиричните части са незадоволителни, любовните излияния на Лученцио — бедни и сковани, а контрастът между неговата романтична любов и сметкаджийството на Петручио остава неразработен; в стилово отношение сравненията имат превес над по-сбитите метафори, а декоративните образи из класическата митология изпъкват много силно; срещат се и пасажи, които направо имитират стила на Шекспировия съвременник Марлоу. Въпреки всичко това комедията биваше причислявана доскоро към по-зрелия период на Шекспировото творчество, тъй като се смяташе, че е основана върху една друга пиеса — „Укротяване на една опърничава“, издадена през 1595 г. Сега е доказано, че тази пиеса е имитация, а не източник на Шекспировата и че не може следователно да послужи за датирането на последната. Но все още се забелязва у критиците известна неохота да признаят, че тази комедия, смятана по-рано за зряла, е всъщност най-незрялата от всички; и традицията, която се старае да разкрие неподозирани дълбини в тази уж късна пиеса, продължава да действа. Трябва да се признае, че „Укротяване на опърничавата“ в своята непретенциозност е може би по-сполучлива от някои по-късни Шекспирови комедии, които си поставят по-високи задачи, а не ги разрешават напълно; но ако се опитаме да направим от нея нещо повече от доста наивния фарс, който всъщност представлява, не правим добра услуга нито на Шекспир, нито на читателите му, а само си затваряме очите пред голямата пропаст, която дели все пак тази ранна творба от великите комедии на неговата зрялост.

Читать дальше