Мишел Моран - Последната кралица на Индия

Леля ми само кимна със затворени очи, но нищо не ми обясни. Независимо дали искахме или не, продължихме да слушаме скандала, докато накрая вратата ми внезапно не се отвори и при нас не влетя татко. Посочи към дневника ми и аз веднага го грабнах и му го подадох, макар да нямах никаква представа дали аз трябваше да пиша нещо в него, или той се канеше да пише.

Миг по-късно се появи баба ми и татко взе една писалка от бюрото ми. На празна страница от дневника ми написа: „Нека всички присъстващи в тази стая ми бъдат свидетели, че ако някога с мен се случи нещо, нито една от моите дъщери {m underline}никога и за нищо на света{m} — подчерта последните думи — няма да стане девадаси! Не разполагаме с достатъчно пари за зестра, за да осигурим подходящи съпрузи и на двете. Затова от утре аз започвам да тренирам Сита за постъпване в Дурга дал!“.

И тъй като баба ми не можеше нито да чете, нито да пише, тя се обърна към леля ми за помощ. Когато чу какво е написал баща ми, ахна и извика:

— Но Дурга дал е най-елитната група жени в цялото кралство! Досега нито една жена от Барва Сагар не е успяла да стане дургаваси ! И въпреки това ти искаш Сита да стане една от жените, които не само охраняват рани , но и я забавляват ?!

Ноздрите на баща ми се разшириха. Може и да не беше чул думите ѝ, но отлично схващаше смисъла им.

— За тази роля се избират едва десет жени, при това само най-красивите и най-умните! — продължи тя, после пое писалката от ръката на баща ми, подаде я на леля и добави: — Питай го какво ще стане, ако тя се провали? Хайде, питай го!

Леля написа въпроса със ситния си, изящен почерк.

— Тя няма да се провали! — отговори писмено баща ми. — Разполага с мен, както и с нашия съсед Шиваджи. Ние ще я обучим добре!

В мига, в който леля прочете отговора, бузите на баба ми пламнаха.

— От три години не са провеждали изпити за нови членове! Значи не разполагате с достатъчно време за тази цел — инструктира тя леля ми да напише. — Защо не се замислиш за нова съпруга? За жена, която би могла да отгледа бебето и да дари това семейство с наследник?

Татко отговори:

— Докато Сита не стане член на Дурга дал, аз няма дори да си помисля за втора съпруга! Заклевам се!

И остави писалката. Решението му беше окончателно.

От този момент нататък баба ми започна да се преструва, че аз не съществувам. И тъй като не можеше да пише, поради което общуването ѝ с баща ми ставаше само с най-груби сигнали, изведнъж в къщата ни се възцари мъртвешка тишина. Бих искала да ви кажа, че това е било идеално за мен и че ми е давало много повече свобода отпреди, но както всеки, запознат с напрегната обстановка, знае, ситуацията изискваше да ходиш буквално на пръсти.

Сутрин, когато Авани идваше при мен, за да ми помогне да се облека, вече не се смеехме. Баба ми ѝ беше казала, че аз съм безсрамно дете и макар да не знам дали Авани ѝ беше повярвала или не, от някогашната близост между нас нямаше и следа. Но докато я гледах как се отнася с Ануджа и каква нежност демонстрира към сестра ми, постепенно осъзнах, че ако бях по-малка, по-податлива на чуждо влияние и не толкова безсрамна, нещата може би щяха да бъдат различни. Постепенно обаче свикнах дотолкова с постоянната тишина в нашия дом, че се превърнах в замръзнал поток — твърд и непроницаем отвън, кипящ от живот отвътре.

Баща ми съвсем искрено вярваше, че ще бъда приета в Дурга дал на нашата рани и ще стана член на елитната кралска охрана. Верен на думата си, той привлече съседа ни Шиваджи, за да помогне в подготовката ми за деня, когато една от дургавасите се оттегли от служба. Можеше да се случи другия месец, а можеше да се случи и след пет години — никой не знаеше кога — но аз трябваше да бъда готова за този момент, защото рани винаги беше охранявана от точно десет жени и в мига, в който една от тях се пенсионираше, моментално се провеждаше изпит за намиране на нейна заместничка.

Въпреки че Шиваджи имаше трима синове, никога не пропускаше ден, за да дойде у дома за по няколко часа и да ме обучава. Аз бях единственото дете в нашето село, което сутрин ставаше преди изгрев-слънце, за да започне уроците си по поезия, санскрит, английски, хинди и всички бойни умения, които се изискваха за членовете на Дурга дал — боравене с меч, стрелба с пушка, ръкопашен бой, стрелба с лък. Преди да започна, съзнанието ми беше пълно с разказите за обаятелни герои и битки, които бях чела с баща ми в „Тримата мускетари“ и „Приключенията на Робин Худ“. А за първия ден от тренировките ми татко ми подари нови пантофки — съвсем обикновени, кожени, с простички рисунки на лотос в червено и златно, но за мен те бяха най-изящното нещо, което някога бях виждала.