Веселин Андреев - Двамата и сърната

— Може днес да не дойде… — усъмни се Вихър.

— Ще дойде! — рече спокойно Стамен.

— Не знам.

— А аз знам.

Вихър се засегна. Той искаше да има тая увереност, да има и опитността, която я пораждаше.

— Защо си пък толкова сигурен?

— Човек, който е живял дълго в Балкана, знае тия неща. Особено ако е ловджия.

Щеше да попита кои са тия неща, но го спираше гордостта. Вихър беше стар партизанин, ала градско момче, а животът на планината не се учи лесно. Пък и не беше ловец.

— На тая поляна тревата е много мека и сладка. И никакво животно не я мърси…

Разговаряха така, сякаш очакваха свой другар, от когото зависеше животът им. При последното сражение те останаха на Козята пътека да задържат жандармерията и я задържаха до мрак, но се откъснаха от батальона. Вече седмица скитаха сами, без да срещнат жива душа — планината беше обезлюдена от блокадата, а при всеки опит да влязат в някое село ги обстрелваха. „Робинзон и Петкан, при това преследвани от дружини диваци!“ — смееше се Вихър. А птиците са същества, с които не можеш да си поприказваш, стрелкат се далече, високо. Оставаха им буболечките, пъргави и трудолюбиви в августовския ден, но заслепени в своите еснафски грижи. Всъщност можеше да се разговаря само с калинките, и то само Вихър, гърбом към Стамен, по един-единствен въпрос: „Калинке-Малинке, къде ще ме ожениш?“ Той изпъваше длан, за да се разхожда калинката по-дълго, потръпваше от нежното гъделичкане и съжаляваше, че е толкова малка, та не може да я погали. Тя спираше на върха на пръста, сякаш да помисли за отговора, после малиновото куполче с черни точици се пукваше, разперваха се прозирно-черните крилца и калинката литваше към София. Вихър се стараеше да не забележи, че натам я отнася ветрецът, защото така искаше да бъде. Момичето, което обичаше, беше в София, в затвора…

Докато се появи сърната с малкото…

Тя дойде и тоя ден. Стамен и Вихър лежаха зад два бука — долу тъмни, грапави, прошарени с бледи лишеи, нагоре — гладки, почти бели. През няколкото дървета те виждаха цялата поляна, затворена, но просторна. Слънцето бе още ниско и всичко изглеждаше сочно, свежо: светлосинкавото небе, полираните листа на буките, тъмни от нощната влага, бликащите треви, едва пожълтели в корена, гъсто зелени нагоре, по които утринният ветрец ту гасеше, ту разискряше звездичките на росата. Над поляната и над върхарите висеше синкаво-сребърна мъглица, която придаваше една тиха мекота на багрите. Въздухът бе така чист, че ако не пречеше гората, би се виждало безкрайно далеч.

Сърната и малкото се показаха между буките отсреща и влязоха в слънчевата картина, която изведнъж стана по-жива и завършена. Багрите заиграха и по тях: кафяво-червеникавото лъскаво тяло с бялото по корема, с черните петна между рогцата и по муцуната.

Всичко им беше познато и всеки път ново, и всеки ден двамата чувстваха онова, което бяха изпитали при първата среща…

Сърната вървеше малко тромаво, пасеше бързо, но някак изискано, като че избираше най-хубавите стръкове. „Жадна е, бърза да се утоли с росата“ — мислеше си Стамен. Понякога тя се сепваше от пърхане на птица или от неуловим за двамата мирис и цялото й тяло се опъваше грациозно. Тогава предните й крака стояха като вкопани, прави и тънки, задните — малко сгънати в коленете, готови да се оттласнат всеки миг. В изпънатата шия, във вирнатата глава, наклонена на една страна, имаше тревожна напрегнатост и вслушване, ноздрите й нервно потръпваха — това не можеше да се види, но Стамен го знаеше. „Така е и с човека, напрегне ли се за скок или за бой, тогава го гледай, не когато е отпуснат.“

Като се понапасеше, сърната започваше да играе с малкото, което едва достигаше до корема й. То се умилкваше, галеше се глезено, а тя го ближеше по челото — съвсем като целувка. Тогава Стамен замираше. Майката подтичваше, прескачаше блесналия поток и сърнето се хвърляше след нея, като смешно подритваше със задните си крачета. А Стамен виждаше как жена му протяга ръце и мами Тончо, той се люлее несигурно на едно място, а̀-а̀ да заплаче, но се спуска, мята крачета встрани и се хвърля в ръцете й, а тя го издига и се смее — „Маминото сърненце“, — смее се и Тончо, макар да не разбира всичко, все пак чувства, че е извършил първия си подвиг… Но киселините и старата жилава коприва, едва сдъвкана, изгаряха стомаха му, а Стамен познаваше сладостта на сърнешкото и мъчително преглъщаше. Понякога му притъмняваше и той ядосано буташе пушката си настрана…