Братя Грим - Двамата странници

Веднъж, преди много, много години, на пътя се срещнали шивач и обущар. Шивачът бил весел и добродушен човек. Той веднага познал по торбата занаята на своя спътник и му изпял весела песничка:

Но обущарят не обичал шегите. Той направил кисела физиономия, сякаш е пил оцет, и дори бил готов да удари шивача заради неуместната му шега. Ала веселият шивач се засмял, подал му манерката си с вино и рекъл:

— Стига си се сърдил, приятелю, ами я по-добре си намокри гърлото с глътка вино.

Обущарят така и направил. Силното вино бързо разсеяло обидата, той върнал манерката на шивача и рекъл:

— Слушай, не искаш ли да тръгнеш с мен?

— Че какво пък — отвърнал шивачът, — ако отиваш в някой град, където се намира повече работа, аз с удоволствие ще дойда с теб.

— Точно там отивам — казал обущарят. — Нали знаеш, в малките градчета не можеш да припечелиш кой знае колко, а в селата хората често ходят боси.

И така двамата тръгнали заедно.

По пътя имали достатъчно време, нямало закъде да бързат, а колкото до храната и напитките, често изпадали в затруднено положение.

Накрая стигнали до големия град и тръгнали по площади и пазари да предлагат своя труд.

Шивачът се харесвал на гражданите със своето хубаво лице и весел смях. Всеки с удоволствие му давал работа. Понякога се случвало и така, че освен възнаграждението за свършената работа някоя хубава девойка го дарявала и с целувка. Торбата му винаги била пълна с по-вкусни неща, отколкото тази на обущаря.

Ала шивачът не бил хитър човек. Той винаги се смеел или пеел и разделял всичко, което имал, със своя мрачен другар. Дори в джоба му да звънтели само две монети, той веднага ги похарчвал за гощавка и тогава на тяхната маса ставало толкова весело, че бутилките, чиниите, ножовете и вилиците започвали да танцуват. Шивачът пеел, почуквал по масата с лъжицата и повтарял:

— Лесно печеля, лесно и харча.

Минало време и двамата напуснали града. Пътят ги отвел в гъста гора, а зад гората се намирала столицата на тази страна. Там живеел царят. През гората водели две пътеки. Ако се минело по едната, до града се стигало за седем дни, а ако се минело по другата — само за два дни. Шивачът и обущарят обаче не знаели коя пътека е по-кратка. Тогава двамата седнали под един бор и започнали да обсъждат за колко дни да си вземат хляб.

— Трябва да сме готови за най-лошото — казал обущарят. — Мисля да вземем хляб за седем дни.

— Как ли пък не! — отвърнал шивачът. — Да вземем хляб за седем дни, означава да натъпчем цял чувал и да го носим на гръб. Не, аз вярвам в късмета си. Имам достатъчно пари, а хлябът само ще изсъхне в горещината. Аз и дрехи не си шия в запас. А защо мислиш, че няма да разберем коя пътека е по-кратка? Не, братко, не можеш да ме убедиш, ще взема хляб само за два дни.

Те купили хляб толкова, колкото всеки искал, и тръгнали през гората.

В гората било тихо. Не се чувало нищо — нито пеене на птици, нито шум от вятър, нито ромон на ручей. През гъстите клони на дърветата не прониквал и лъч слънчева светлина. Обущарят се изморил, защото носел пълен чувал с хляб, пот на струйки се стичала по мрачното му и сърдито лице. А шивачът вървял от весел по-весел. Той скачал през вадички, късал листа от дърветата и си пеел весели песнички. Два дни вървели те през гората, ала краят й не се виждал. Шивачът изял всичкия си хляб, огладнял и започнал да пада духом. Една вечер той си легнал гладен, а на сутринта стомахът вече го болял от глад.

Когато обущарят сядал на някой пън да похапне, клетият шивач го гледал в устата със завист. А когато шивачът молел своя другар за парченце хляб, той му се присмивал и казвал:

— Ти винаги си весел и щастлив. Сега виждаш, че не винаги можеш да разчиташ на късмета си.

На петия ден бедният шивач не можал даже да стане. От глад едва говорел. Изчезнала и неговата руменина, очите му изгубили блясъка си.

Тогава обущарят му рекъл:

— Ако искаш, ще ти дам парче хляб, но в замяна на това ще взема дясното ти око.

Клетият шивач, комуто много се искало да живее, трябвало да се съгласи. За последен път му потекли сълзи и от двете очи, а после дал на безсърдечния обущар да му извади окото с острия си нож. Тогава шивачът си спомнил какво му казвала майка му, когато като дете си похапвал сладко-сладко: „Яж колкото искаш, мили синко, но после трябва всичко да изтърпиш“. И той изял хляба, който получил на такава висока цена, скочил на крака и бързо забравил за своето нещастие. Отново запял весела песничка, като се утешавал, че вижда добре и с едно око.