Братя Грим - Двамата странници

Разбрал шивачът, че и с пчелите не му провървяло. Едва-едва се довлякъл до града с празен стомах, но понеже вече било пладне и обядът в гостилницата бил готов, той можал веднага да седне на масата. Като се нахранил, шивачът рекъл:

— Е, сега вече мога да се заловя за работа.

Скоро си намерил работа и от ден на ден всичко вървяло от добре по-добре. Станал известен в целия град и не след дълго славата му на изкусен майстор стигнала до царя. Той го поканил в двореца и го назначил за придворен шивач. Ала в същия ден, когато го назначили, бил назначен за придворен обущар и неговият коварен другар.

Когато обущарят видял, че шивачът отново има очи, отишъл при царя и казал:

— Царю, този шивач е горделивец и самохвалко. Разправя, че щял да намери златната корона, която отдавна е изчезнала от твоето съкровище.

— Какво пък — отговорил царят, — много хубаво, това би ми доставило голямо удоволствие. — И заповядал да извикат шивача.

— Ето какво, приятелю, искам да намериш златната корона, която много, много отдавна изчезна от съкровището ми. Ако не успееш, ще те прогоня от града завинаги.

„Е, щом царят си е наумил да ме изгони от града, като иска от мен невъзможното, по-добре сам да се махна оттук, докато съм жив“ — помислил си шивачът, събрал си вещите и излязъл от градската порта.

Мъчно му било, че напуснал града, където всичко се подреждало така добре. Скоро той стигнал до езерото и видял на брега старата патица, която го била помолила да пощади живота на децата й. Тя го попитала защо е така тъжен и той й разказал в каква беда е изпаднал.

— Това е проста работа — отговорила патицата. — Короната е на дъното на нашето езеро. Ей сега ще я извадим, само че трябва да разстелеш кърпата си на брега.

Патицата се гмурнала и след няколко мига изплувала заедно със скъпоценната корона. Шивачът се зарадвал и бързо се отправил към царския дворец. Царят останал много доволен и за награда му подарил златна верижка. Като видял това, обущарят щял да се пръсне от яд и започнал да замисля още по-трудна задача, за да погуби шивача. На другия ден той отишъл при царя и казал:

— Царю, твоят шивач отново взе да се хвали. Казва, че може да направи от восък малък дворец също като твоя, с всички мебели, които се намират в него.

— Чудесно! — казал царят и заповядал да извикат шивача. Наредил му да направи дворец от восък и го заплашил, че ако пропусне макар и един пирон, до края на живота си ще бъде затворен в подземието.

„Ама че работа — помислил си шивачът, — всичко върви от лошо по-лошо. Такава задача никой не може да изпълни.“ Събрал си отново вещите и побързал да излезе от града. Скоро стигнал до старото дърво с хралупите и седнал да си отдъхне. В това време от кошера излетяла пчелата майка и го попитала:

— Ей, шивачо, защо си провесил така нос?

— Ах — отвърнал той, — не знаеш каква мъка имам на сърцето!

И й разказал какво му заповядал царят.

— Не се безпокой — казала пчелата майка. — Ние ще се погрижим за всичко. А сега се върни у дома и утре ела отново тук.

Шивачът се върнал вкъщи, а пчелите полетели към двореца. Влетели вътре през отворените прозорци, обиколили всяко ъгълче и запомнили точно какво къде стои и къде е закован всеки пирон.

После се върнали обратно в кошера и до вечерта завършили своята работа. Когато на сутринта шивачът дошъл, видял пред себе си прекрасен дворец от восък. Той бил направен така точно и майсторски, че и най-малкото пиронче, което се намирало в царския дворец, го имало и тук.

Шивачът внимателно завил двореца в кърпата си и го отнесъл на царя. Старият цар не можел да му се нарадва, поставил го в най-голямата зала и за награда дал на шивача хубава каменна къща.

Като видял това, обущарят се ядосал още повече, той не преставал да мисли как да се отърве от шивача. Отишъл отново при царя и казал:

— Царю, някой казал на шивача, че фонтанът в градината на твоя дворец е престанал да тече, и той се хвали, че може да го накара да потече, и то със струя, по-висока от човешки ръст. Казва още, че струята щяла да бъде по-чиста от кристал.

Царят отново извикал шивача и му казал, че ако до другия ден сутринта не направи така, че от фонтана да потече вода, палачът ще му скъси тялото с една глава.

Клетият шивач не чакал до другия ден и веднага побързал да напусне града. Както си вървял по пътя, към него изтичало жребчето, което някога бил пуснал на свобода. Сега то било вече красив кон.

— Е, сега мога да ти се отблагодаря — казал конят. — Знам какво ти тежи на сърцето. Седни бързо на гърба ми, имам толкова сили, че мога да нося двама като теб.