Айзък Азимов - Стоманените пещери

Семейство Бейли изпита едно от огорченията при издигането в обществото, когато получи разрешение да задействува малкия умивалник в спалнята си — така Йези се лиши от чести срещи с други жени.

Бейли каза, без изцяло да прикрие смущението си:

— Моля те, почакай ме отвън, Данийл.

— Възнамеряваш да се измиеш ли? — попита Р. Данийл.

Бейли потрепери вътрешно и си помисли: „Проклет робот! Щом са го инструктирали за всичко на света, защо не са го научили и как да се държи? Аз ще бъда отговорен, ако някога каже нещо подобно на някого.“ И отвърна:

— Ще взема един душ. Вечер е претъпкано и тогава ще изгубя много време. Ако свърша сега, ще разполагаме с цялата вечер.

Лицето на Р. Данийл остана все така безизразно.

— Част от общоприетия обичай ли е да чакам отвън?

Бейли още повече се смути.

— Защо да влизаш… нямаш нужда…

— О, сега разбирам. Да, ясно. Но все пак, Илия, и моите ръце се цапат, искам да ги измия.

И той посочи дланите си, като ги обърна към Бейли. Те бяха розови на цвят и месести, с гънки където трябва. Личеше си, че са изработени безупречно и майсторски, при това изглеждаха съвсем чисти. Бейли подхвърли:

— Знаеш ли, в апартамента имаме умивалник.

Подхвърли го небрежно. Нямаше смисъл да показва снобизъм пред един робот.

— Благодаря ти за любезността. Но по принцип смятам, че трябва да използувам това място. Щом трябва да живея с вас, хората от Земята, най-добре е да възприема колкото се може повече от обичаите и навиците ви.

— Тогава да влизаме.

Яркото весело осветление вътре рязко се отличаваше от грубата утилитарност на Града, но този път Бейли не почувствува това въздействие. Обърна се шепнешком към Данийл:

— Ще се бавя около половин час. Чакай ме. — И тръгна, но се обърна и добави: — Слушай, не разговаряй с никого и не се заглеждай. Нито дума, нито поглед. Такъв е обичаят.

И побърза да се озърне, за да се увери, че този кратък разговор не е бил забелязан, че не го следят изумени очи. За щастие в преддверието нямаше никой, пък и в крайна сметка това си беше преддверие и толкова.

Прекоси го, като донякъде усещаше колко е мръсен. Мина от общите помещения към индивидуалните кабини. От цели пет години му беше разрешено да си има кабина — достатъчно голяма, за да побере душ, малка пералня и други нужни неща, дори прожекционно апаратче, което можеше да се настройва на нови филми. Когато я получи, се пошегува: „Дом извън дома“. Но сега често се чудеше как ли би се приспособил към по-спартанското съществувание на общите кабини, ако някога отменяха личните му привилегии.

Натисна копчето, което включваше пералнята, и гладкият циферблат на брояча се освети.

Когато Бейли се завърна с чисто тяло, сменено бельо, изпрана и огладена риза и успокоен дух, завари Р. Данийл да го чака търпеливо.

— Всичко наред ли е? — попита той робота, когато излязоха навън и можеха да разговарят.

— Напълно, Илия — отвърна Р. Данийл.

Йези стоеше на прага и нервно се усмихваше. Бейли я целуна.

— Йези — измънка той, — това е новият ми партньор, Данийл Оливо.

Йези протегна ръка, Данийл я пое и се здрависа. Тя погледна съпруга си, после плахо вдигна очи към Р. Данийл и каза:

— Няма ли да седнете, господин Оливо? Трябва да поговоря с мъжа си по семейни въпроси. Само за минута. Нали нямате нищо против?

Бе уловила Бейли за рамото. Той я последва в съседната стая. Там тя припряно прошепна:

— Не си пострадал, нали? Откакто видях предаването, толкова се безпокоих!

— Какво предаване?

— Излъчиха го преди половин час. За бунта на щанда за обувки. Казаха, че двама детективи го потушили. Знаех, че идваш у дома с партньора си, а това бе станало точно в нашия район, точно по времето, когато би трябвало да си дойдеш; помислих си, че скриват някои неща и че ти си…

— Моля те, Йези! Виждаш, че нищо ми няма.

Йези с усилие се овладя. Каза с неуверен глас:

— Партньорът ти не е от твоя отдел, нали?

— Не — жалостиво отвърна Бейли. — Той е… от съвсем друго място.

— Как да се държа с него?

— Както с всеки друг. Той ми е просто партньор, нищо повече.

Звучеше толкова неубедително, че Йези присви проницателните си очи.

— Какво има?

— Нищо. Хайде, да се връщаме в гостната. Ще изглежда странно, ако се бавим още.

Ли Бейли усети, че изпитва несигурност заради апартамента. Досега не бе имал угризения. В същност, винаги се беше гордял. Апартаментът се състоеше от три големи стаи — гостната например бе просторна: петнадесет на осемнадесет. Във всяка стая имаше гардероб. Един от главните отдушници минаваше точно до тях. Това значеше, че понякога чуваха клокочене, но от друга страна контролът на температурата бе първокласен, а въздухът от кондиционера — подходящ. Не бяха отдалечени от мъжките и женските кабини, а това бе значително удобство.