Айзък Азимов - Стоманените пещери

Тишината бе нарушена от жената с шапката. Тя изведнъж избухна в ридания и завика:

— Той ще ни убие! Нищо не съм направила! Пуснете ме да си вървя!

И се обърна, но видя неподвижната стена от плътно прилепени един към друг мъже и жени. Падна на колене. Тълпата безшумно започна леко да отстъпва назад.

Р. Данийл скочи от шкафа и каза:

— Сега ще отида до вратата. Ще застрелям всеки мъж или жена, който ме докосне. Когато стигна до вратата, ще застрелям всеки мъж или жена, който направи някакво погрешно движение. Тази жена тук…

— Не, не! — запищя жената с шапката. — Казвам ви, нищо не съм направила. Нищо лошо не съм искала. Не ми трябват обувки. Искам да си отида в къщи.

— Тази жена тук — продължи Р. Данийл — ще остане. И ще бъде обслужена.

После пристъпи напред.

Тълпата вкаменена го гледаше. Бейли затвори очи. „Грешката не е моя — помисли си отчаяно той. — Ще бъде извършено убийство, ще се забърка най-голямата каша в света, но те ме насилиха да взема робот за партньор. Те му дадоха същите права“.

Нямаше да се отърве. Не си вярваше. Можеше да спре Р. Данийл още в началото. Можеше всеки миг да се свърже с оперативната група. Вместо това бе позволил на Р. Данийл да поеме отговорността, и бе изпитал подло облекчение. Когато се опита да си внуши, че личността на Р. Данийл просто се е наложила над положението, изведнъж усети отвращение към самия себе си. Робот да се налага…

Не се чу необикновен шум, нито викове и ругатни, нито писъци. Бейли отвори очи.

Хората се разпръсваха.

Управителят на магазина се бе поуспокоил, оправяше костюма си, приглаждаше косата си и под нос сипеше сърдити заплахи към изчезващата тълпа.

Плавната, виеща сирена на полицейската кола заглъхна точно пред вратата. „Естествено, когато всичко свърши“, помисли си Бейли.

Управителят го подръпна за ръкава и каза:

— Не искам повече неприятности, стигат ми.

— Няма да има повече — отвърна Бейли.

Лесно беше да се отърве от патрула. Бяха дошли, привлечени от тълпата по улицата. Не знаеха подробности и можеха сами да се уверят, че улицата вече е чиста. Роботът застана встрани и не прояви никакъв интерес, докато Бейли обясняваше случилото се на полицаите, като го омаловажи и напълно потули участието на Р. Данийл.

После го дръпна до една от стоманобетонните колони на сградата.

— Виж какво — каза му той. — Не се опитвам да обера каймака, нали ти е ясно?

— Да обереш каймака? Това да не е някой от земните ви идиоми?

— Не докладвах за участието ти.

— Не съм запознат с всичките ви обичаи. В моя свят правим пълен доклад, но може би в твоя свят не е така. Във всеки случай, беше предотвратено едно гражданско въстание. Това е важното, нали?

— Дали това е важното? Послушай — и Бейли се опита да придаде на гласа си колкото се може повече внушителност, макар че му се налагаше да шепне сърдито, — никога повече не го прави.

— Никога вече да не настоявам за спазването на закона ли? Ако не правя това, каква друга цел бих могъл да имам?

— Никога вече не заплашвай човешки същества с бластер.

— Нямаше да стрелям в никакъв случай, Илия, и ти го знаеш много добре. Не съм способен да навредя на човек. Но, както виждаш, не се наложи да стрелям. Не съм и очаквал обратното.

— Това, че не стреля, е въпрос на обстоятелства. Не си позволявай вече такъв риск. Можех да използувам фокуса, който направи…

— Фокус ли? Какво значи това?

— Няма значение. Опитай се да схванеш смисъла на думите ми. Можех самият аз да изпразня бластера си в тълпата. Имам бластер, с който да го направя. Но в такава лотария нито аз имам право да залагам, нито ти. По-безопасно щеше да е, ако бяхме извикали на сцената полицейските коли, отколкото да се правим на герои.

Р. Данийл се замисли и поклати глава.

— Мисля, че грешиш, колега. Когато ме инструктираха за човешките особености на хората на Земята, между другото се говореше, че за разлика от Звездните светове тук от рождение обучават жителите да се подчиняват на властта. Явно това е следствие от начина ви на живот. Аз доказах, че един твърд представител на властта е достатъчен. Собственото ти желание да се извика полицейска кола само замества почти инстинктивния ти подтик да свалиш отговорността от себе си. Признавам, че в моя свят постъпката ми щеше да бъде съвсем неоправдана.

Продълговатото лице на Бейли бе почервеняло от гняв.

— Ако бяха познали, че си робот…

— Сигурен бях, че не могат да познаят.

— Във всеки случай не забравяй за това. Ти си само робот, нищо повече. Само робот! Като продавачите в магазина за обувки.