Айзък Азимов - Професия

Разбира се, Денят на четенето беше по-различен. От една страна, заради самото детство. Едно осемгодишно момче се справя без усилие с доста необичайни неща. Става на осем години и макар че дотогава няма представа от буквите, на следващия ден вече може да чете. Ей така. Толкова естествено, колкото е сиянието на слънцето в зноен ден.

Но не всичко зависеше до голяма степен от този ден. Тогава нямаше доброволци, никой не се блъскаше за списъци и точки в наближаващата Олимпиада. Момче или момиче, което издържи изпитанието в Деня на четенето, е поредното човече, което има още десет години съвсем незабележителен живот сред гъмжилото на Земята, дете, което се връща при семейството си, след като усвои едно ново умение.

След десет години, с наближаването на Деня на образованието, Джордж не си спомняше добре за много неща от своя Ден на четенето.

Най-ясно изпъкваха в съзнанието му неприветливия септемврийски ден и това, че валеше слаб дъжд. (Септември за Деня на четенето, ноември за Деня на образованието, май за Олимпиада — изкарваха го на песничка.) Джордж се облече на светлината, която струеше от една стена, родителите му бяха много по-развълнувани, отколкото самият той. Баща му бе дипломиран водопроводчик, намерил си бе работа на Земята. Момчето възприемаше този факт за унизителен, макар че, както всеки можеше да забележи, по-голямата част от всяко поколение трябва да си остане на Земята, до природата на нещата.

На Земята трябваше да има земеделци, миньори, дори техници. Извънземните светове се нуждаеха само от възникналите в последно време високоспециализирани професии и едва няколко милиона хора на година от осемте милиарда население биха могли да бъдат превозени дотам. Не бе възможно всяка жена и всеки мъж да са сред тях.

Но всеки мъж и всяка жена можеха да се надяват, че поне едно от децата им ще го постигне, Платън старши не правеше изключение. За него бе очевидно (за другите също), че Джордж е изключително интелигентен и умът му сечеше. Нямаше съмнение, че ще преуспее и би трябвало да е така, защото Джордж бе единственото им дете. Ако той не заминеше за някой от извънземните светове, родителите му трябваше да дочакат да им се роди внуче, преди да се появи следващият шанс — нещо, което бе в далечното бъдеще, за да може да ги утеши.

Денят на четенето не бе определящ, разбира се, но той би могъл да е основният индикатор преди истинския голям ден. Всеки родител на Земята слушаше внимателно как чете неговото дете, когато се връщаше у дома с новото си умение, слушаше всяко свободно прочетено изречение и търсеше в него предзнаменование за бъдещето. Малко бяха семействата, в които нямаше поне едно дете и което да не бе голямата надежда на родителите си заради умението да прочете дума от три срички, при това не как да е.

Джордж смътно осъзнаваше причината за напрегнатото състояние на своите родители и ако през онова дъждовно утро в неговото мъничко сърце се таеше поне малко тревога, тя бе единствено от страх, че не бе изключено светлината на надеждата да помръкне по лицето на баща му след неговото завръщане вкъщи с не дотам добър резултат.

Децата се събираха в голямото помещение на градската образователна зала. По цялата Земя през целия месец в милиони местни зали децата щяха да прииждат на групи отвсякъде. Сивата, невзрачна зала и множеството деца, сковани и изпъчени неестествено в своите нови дрехи, потискаха Джордж.

Той автоматично повтаряше действията на останалите деца. Намери малката група, която представяше децата от етажа в неговия жилищен блок, и се присъедини към тях.

Тревелян, момчето от съседното жилище, все още носеше косата си по детски дълга, години го деляха от бакенбардите и тънките червеникави мустачки, които щеше да си пусне веднага след като тялото му възмъжееше.

Тревелян, за когото Джордж тогава бе Джоуи, каза:

— Бас държа, че си изплашен.

— Не, не съм — отвърна Джордж, после добави уверено: — Моите са закачили лист с някакви напечатани думи на скрина в моята стая, когато се върна, трябва да им го прочета. (В момента Джордж най-много страдаше от това, че не знаеше къде да дене ръцете си. Предупредиха го да не си почесва главата, да не търка ушите си, да не бърка в носа си, да не бърка в джобовете си и така елиминираха почти всички възможности.)

А Тревелян пъхна своите ръце в джобовете и каза:

— Моят баща не се тревожи.

Тревелян старши бе работил като металург на Дайпория почти седем години, което му даваше по-висок социален статус в техните междусъседски отношения, макар и да се бе пенсионирал и завърнал на Земята.