Айзък Азимов - Въпрос на вкус

Хората започнаха да очакват да видят единия там, където виждаха другия, тъй като те станаха неразделна двойка. Някои от обитателите в околността горчиво се оплакваха, че двойна доза от Октавиус и Меги е повече отколкото човешкото око може да понесе. Не един и двама надменни представители на отбраното общество надянаха слънчеви очила.

Излишно е да казвам, че не изпитвах особена симпатия към тези екстремистки възгледи, но други, по-толерантни и може би по-разумни хора, изтъкваха, че чертите на единия, поради някаква странна случайност, са напълно противоположни на съответните черти от лицето на другия. Събрани заедно се получаваше нещо като анулиращ ефект, така че гледката бе далеч по-поносима. Така поне твърдяха някои.

Най-после дойде денят, когато Меги се втурна при мен и заяви:

— Чичо Джордж, Октавиус е светлината и смисълът на моето съществуване. Той е непоколебим, твърд, силен, упорит и стабилен. С една дума — чудесен мъж.

— По характер, мила моя — казах аз. — Сигурен съм, че притежава всички тези качества. Външният му вид обаче е…

— Очарователен! — каза тя непоколебимо, твърдо и прочие, изреждайки всички прилагателни, с които бе описала Октавиус. — Чичо Джордж, той изпитва към мен същите чувства, каквито и аз към него и затова смятаме да се оженим.

— Ти и От? — едва изрекох. Пред очите ми неволно изплува представата за вероятната последица от тази женитба и почувствах, че ми прималява.

— Да — потвърди тя. — Той ми каза, че съм слънцето на възторга и луната на радостта му. После добави, че съм събрала всичките звезди на щастието му. Много е поетичен.

— Така изглежда — казах несигурно. — Кога ще се жените?

— Колкото е възможно по-скоро.

Можех само да скърцам със зъби. Съобщението за сватбата бе направено, подготовката изпълнена и бракът сключен, като аз собственоръчно предадох булката на младоженеца. Всичко живо от околността дойде на церемонията, понеже не можеше да повярва на ушите си и искаше да се увери със собствените си очи. Дори свещеникът допусна сянка от изумление да пробяга по почтителното му лице.

Никой не спираше поглед върху младата двойка. През цялата церемония всеки се бе вторачил в коленете на съседа си. С изключение на свещеника. Той не откъсна очите си от розовия прозорец над предната врата.

Известно време след това събитие напуснах квартала и наех жилище в друга част на града. Така изгубих връзка с Меги. Единайсет години по-късно обаче имах случай да се върна пак там. Трябваше обстойно да проуча състезателните качества на конете, които един мой приятел притежаваше. Използвах тази възможност, за да посетя Меги. Сред другите си скрити достойнства тя притежаваше и качествата на чудесна готвачка.

Пристигнах по обяд. Октавиус беше на работа, но това нямаше никакво значение, защото не съм себелюбив и с удоволствие изядох и неговата порция в добавка към моята.

Не можех да не забележа обаче, че лицето на Меги бе помрачено от сянка на тъга. Сърбайки кафето, попитах:

— Нещастна ли си, Меги? Да не би бракът ти да не върви добре?

— О не, чичо Джордж! — отвърна тя енергично. — Бракът ни бе сключен в небесата. Макар че нямаме деца, ние сме така погълнати един от друг, та едва забелязваме липсата им. Къпем се сред море от постоянно блаженство и няма какво повече да желаем от вселената.

— Аха — казах аз, но нещо ме караше да се чувствам неспокоен. — Тогава от какво е тази сянка на печал, която ми се струва, че съзирам по лицето ти?

Тя се поколеба за миг и после избухна.

— О, чичо Джордж, ти си толкова наблюдателен и чувствителен човек. Наистина има едно нещо, което помрачава безметежното ни щастие.

— И какво е то?

— Външният ми вид.

— Твоят външен вид? Че какво му е на… — преглътнах аз, установявайки, че не мога да довърша изречението.

— Не съм хубава — каза Меги с изражението на човек, който се разделя с добре пазена тайна.

— А! Това ли било?

— Бих искала да съм хубава — заради Октавиус. Искам да съм красива само заради него.

— Той оплаква ли се от външността ти? — попитах предпазливо.

— Октавиус ли? Разбира се, че не. Той понася мълчаливо и благородно страданията си.

— Тогава откъде знаеш, че страда?

— Женското сърце ми подсказва това.

— Но, Меги, самият Октавиус е… ами, не е красив.

— Как можа да изречеш такова нещо? — възмути се Меги. — Той е прекрасен.

— Но може би и той смята, че ти си прекрасна.

— О не! — каза Меги. — Как би могъл да мисли подобно нещо?