Айзък Азимов - Робът — коректор

— Бяхте ли против наемането на Робот ЕЗ–27 от университета? — попита обвинението.

— Да, господине.

— Защо?

— Мислех, че не сме разбрали съвсем офертата… ъ… на „Ю Ес Роботи“. Съмнявах се в голямото им желание да ни дадат робота.

— Мислехте ли, че той е в състояние да извършва работата, която както се твърди, е бил конструиран да извършва?

— Знаех, че не е.

— Бихте ли посочил защо сте мислел така?

Книгата на Саймън Нинхаймер, озаглавена „Социалните напрежения, породени от летенето в Космоса и тяхното разрешаване“, е била осем години в процес на създаването. Търсенията на Нинхаймер за по-голяма прецизност не се ограничаваха само в навиците му в речта, но и в предмет като социологията, на който е присъща неточността, и това не му даваше мира.

Дори когато материалът беше върху шпалтите, той пак нямаше усещането за завършеност. Всъщност точно обратното. Наблюдавайки дългите напечатани ленти, той изгаряше от желание да ги разкъса и да ги пренареди отново.

Джим Бейкър, лектор, който скоро щеше да стане асистент-професор по социология, откри Нинхаймер три дни след като първата партида шпалти беше пристигнала от печатницата. Шпалтите пристигнаха в три копия — едно за Нинхаймер да го коригира, едно за Бейкър, за да го коригира отделно, и трето с надпис „оригинал“, върху което трябваше да се нанесат окончателните поправки, комбинация от тези, направени от Нинхаймер и тези, направени от Бейкър, на което всички възможни спорове и несъгласия се изглаждаха. Това беше тяхна политика по отношение на няколко книги, върху които работеха съвместно през последните три години и нещата вървяха добре.

Бейкър, млад и с подкупващо мек глас, държеше своите копия от шпалтите в ръка. Той каза нетърпеливо:

— Приключих с първа глава и в нея има някои типографски грешки.

— Винаги ги има в първата глава — отговори хладно Нинхаймер.

— Искате ли сега да я прегледате?

Професорът съсредоточи погледа си върху Бейкър.

— Нищо не съм работил върху шпалтите, Джим. Не мисля, че изобщо ще се занимавам с тях.

Бейкър изглеждаше объркан.

— Няма да се занимавате с тях?

Нинхаймер сви устни.

— Аз попитах за… ъ… работата, с която може да се натовари машината. Все пак той от самото начало беше определен като коректор. Направили са график.

— Машината? Имаш предвид Изи?

— Мисля, че това е глупавото име, което са му дали.

— Но доктор Нинхаймер, аз мислех, че го избягвате.

— Изглежда съм бил единственият. Може би трябва да взема своята част от… ъ… напредъка.

— Аха. Е, тогава като че ли съм си изгубил времето над тази първа глава — каза мрачно по-младият мъж.

— Не е загубено. Можем да сравним резултатите на машината с вашите.

— Както желаете, но…

— Да?

— Съмнявам се, че ще намерим някаква грешка в работата на Изи. Предполага се, че той никога не прави грешки.

— Съмнявам се — сухо отвърна Нинхаймер.

Първата глава беше донесена от Бейкър отново четири дни по-късно. Този път беше копието на Нинхаймер, донесено от специалната сграда, която беше построена, за да приюти Изи и апаратурата, която той използваше.

Бейкър ликуваше.

— Професоре, не само че е открил всички грешки, които и аз бях открил, но е открил и още една дузина, които аз съм пропуснал! И всичко това му отне дванадесет минути!

Нинхаймер прегледа купа, с чисто изписани знаци и символи в полетата.

— Не е толкова завършен колкото ти или аз бихме го направили. Ние щяхме да включим и притурка за работата на Сузуки върху невралгичните ефекти от ниската гравитация.

— Имате предвид неговата публикация в „Социологичен преглед“?

— Разбира се.

— Е, не можете да очаквате невъзможното от Изи. Той не може да чете литературата вместо нас.

— Съзнавам това. Ако става въпрос, аз съм приготвил притурката. Ще отида да видя машината и да се уверя, че знае как да се… ъ… справя с притурки.

— Ще знае.

— Предпочитам сам да се уверя.

Нинхаймер трябваше да си уговори среща, за да се види с Изи, и дори тогава не можа да си осигури повече от петнадесет минути късно вечерта.

Но се оказа, че петнадесет минути са повече от достатъчни. Робот ЕЗ–27 разбра всичко за притурките веднага.

Нинхаймер се чувстваше неудобно, защото за пръв път се намираше толкова близо до робота. Почти автоматично, сякаш това нещо беше човек, той го попита:

— Доволен ли си от своята работа?

— Много доволен, професор Нинхаймер — отговори сериозно Изи, а фотоклетките, които представляваха очите му, светеха с обичайното си тъмночервено.