Айзък Азимов - Сали

— Пипнах стареца — каза тихо Гелхорн. — Хайде. Докарайте автобуса и да започваме.

Единият от мъжете се пъхна вътре и заудря с юмрук по контролното табло съответните команди. Тръгнахме по алеята, а след нас смирено потегли и автобусът.

— Той няма как да влезе в гаража — казах им веднага. — Вратата е тясна за него. Ние нямаме автобуси. Само леки автомобили.

— Добре. Изтеглете го на тревата и го прикрийте — нареди Гелхорн.

Чувах бумтенето на двигателите десетина метра преди да достигнем гаражите.

Обикновено утихваха при влизането ми. Но този път не го направиха. Мисля, че предчувстваха какво са намислили непознатите среднощни посетители, защото веднага след като лицата на Гелхорн и останалите започнаха ясно да се различават, колите нададоха силен вой. Всеки двигател изразяваше разпалено недоволството си. Всичките до един забучаха, загракаха, зареваха невъобразимо, а гаражите започнаха да се тресат.

Светлините се включиха автоматично веднага щом влязохме. Гелхорн не изглеждаше разтревожен от рева на двигателите, но тримата с него се стреснаха и се притесниха. Имаха вид на наемни убийци, но той се дължеше не толкова на някакви физически черти, колкото на предпазливите им шарещи погледи и наглите изражения на лицата им. Познавах този тип хора и не се разтревожих.

— По дяволите, те са включени! — удиви се единият.

— Моите коли винаги са включени — отговорих хладно.

— Не и тази нощ. Изключи ги — нареди Гелхорн.

— Не е толкова лесно, господин Гелхорн — възпротивих се.

— Започвай! — тонът му изискваше незабавно подчинение.

Стоях неподвижно. Тогава той насочи пистолета хладнокръвно към мен.

— Казах ви, господин Гелхорн, че в Стопанството моите коли са наглеждани много добре. Те са свикнали на грижи и няма да приемат друго отношение.

— Имаш една минута. Остави лекциите си за друг път.

— Опитвам се да ви кажа нещо важно. Искам да ви обясня, че моите коли разбират какво им говоря. При достатъчно търпение, с времето позитронните двигатели се научават да го правят. Моите коли вече се научиха. Сали разбра вашето предложение преди два дни. Спомнете си само как се засмя, когато я запитах за мнението й. Освен това знае какво й причинихте. Двата седана, които изплашихте, също го осъзнават. И те, и останалите коли са наясно как да се отнасят с натрапниците.

— Слушай, ти изкукал стар глупако…

— Исках да кажа само… Дръжте ги! — извиках аз.

Единият от тримата пребледня и извика. Звукът обаче бе изцяло погълнат от рева на петдесет и един клаксона, които писнаха едновременно. Ехото от непрестанния вой отекна между четирите стени на гаража като див, металически зов. Две от колите бавно потеглиха напред, без да оставят съмнения за набелязаната от тях цел. Други две коли застанаха зад тях. След тях и всичките, останали все още в клетките си се раздвижиха.

Наемните убийци се стъписаха, после взеха да отстъпват.

— Не заставайте срещу тази стена — викнах силно, за да ме чуят добре.

Явно самите те инстинктивно се бяха досетили за това и хукнаха през глава към вратата на гаража.

На изхода единият се обърна, насочил към нас пистолета си. От острия край на оръжието изскочи тънко, синкаво сияние срещу първата кола — Джузепе. От капака му се обели малка люспичка боя, а дясната половина на предното стъкло се напука, но не се разчупи.

Тримата мъже вече бяха извън гаража, тичаха с все сили, а колите две по две се понасяха след тях в нощта, надули клаксони в призив за атака.

Аз стисках Гелхорн за лакътя, но дори и да го бях оставил, той пак нямаше да помръдне. Устните му трепереха.

— Ето защо аз нямам нужда от електрическа ограда или от охрана. Моите питомци се защитават сами.

Гелхорн въртеше очи напред-назад като обезумял, докато колите две по две профучаваха край нас.

— Те са убийци! — промълви той едва-едва.

— Не говорете глупости. Те няма да убият хората ви.

— Те са убийци!

— Само ще им дадат добър урок. Моите коли са обучени за преследване в пресечена местност. И мисля, че това, което ще изпитат вашите хора, ще е по-страшно от внезапното, бързо убийство. Някога да ви е преследвал самоуправляващ се автомобил?

Гелхорн не отговори.

Но затова пък аз продължих. Не исках да му спестя нищо:

— Те ще се движат като сенки след хората ви, без да изостават, ще ги преследват, ще надуват до възбог клаксоните си, ще връхлитат върху им, ще ги задминават с оглушителен рев и внезапно ще спират със скърцащи и виещи спирачки. И това ще продължи, докато вашите хора не изпопадат — задъхани, полумъртви, в очакване колелата да ги смачкат и изпотрошат костите им. Но колите няма да го направят. Те ще обърнат назад. Можем обаче да се обзаложим, че вашите хора до края на живота си няма да се върнат тук. За никакви пари, които вие или десетина като вас могат да им предложат. Слушайте…