Айзък Азимов - Развъждане на хора…

— Може би ФБР е по следите на тоя Джон Смит — скочи Браун. — Може да е някой от ония учени. Всичко беше наред, докато единствено генерал Гроув знаеше нещо за атомната бомба — той най-после се почувства задължен да поразмърда мозъка си. — Щом са ги включили тия…

— Затваряй си устата! — изръмжа Манкевич.

Доктор Осуалд Грант не откъсваше очи от бялата разделителна линия на магистралата и управляваше колата, сякаш тя бе най-големия му враг. Винаги така караше. Докторът бе висок и кокалест, затворен в себе си, лицето му не издаваше настроението му. Коленете му достигаха до кормилото, а кокалчетата на ръцете му побеляваха, когато взимаше завоите.

Инспектор Дарити седеше до него, кръстосал крака. Подметката на лявата му обувка се опираше във вратата и оставяше прашни следи по нея. Той подхвърляше от едната си ръка в другата малко ножче. Преди известно време чегърташе с него усърдно ноктите си, но при един остър завой тази игра едва не му коства някой и друг пръст, затова веднага се отказа от заниманието си.

— Какво знаете за този Ролсън? — запита инспекторът.

Доктор Грант откъсна за миг очи от осовата линия, после отново закова поглед в нея.

— Познавам го, откакто защити доктората си в Принстън — отговори той колебливо. — Блестящ учен.

— Така ли? Блестящ учен, значи? Защо вие учените се характеризирате един друг с израза „блестящ учен“? Нямате ли някои посредствени?

— Имаме много. Аз съм един от тях. Но не и Ролсън. Питайте когото искате. Питайте Опънхаймер. Питайте Буш. Ролсън беше най-младият наблюдател в Аламогордо.

— Добре! Блестящ е. Ами личният му живот?

Грант се забави с отговора си:

— Не бих могъл да зная.

— Нали го познавате от Принстън? Колко години са това?

Пътуваха вече два часа на север по магистралата от Вашингтон, но до този момент не бяха разменили повече от няколко думи. Сега ситуацията се промени и Грант изведнъж усети как ръката на закона започна да стяга гърлото му.

— Той защити докторат през 43-та.

— Значи го познавате от осем години.

— Така е.

— И не знаете нищо за личния му живот?

— Личният живот на човека си е личен, инспекторе. Ролсън не е много общителен. Неимоверно много учени са като него. Работата им е напрегната, затова когато си тръгнат, те нямат желание да поддържат връзки с колегите си извън лабораторията.

— Той членуваше ли в някоя организация?

— Не.

— Казвал ли е пред Вас някога нещо, по което да съдите, че е нелоялен към службата си?

— Не! — извика Грант, след което известно време и двамата не пророниха звук.

— Доколко важна е позицията на Ролсън в ядрените изследвания? — поде отново въпросите си Дарити.

— Толкова, колкото на всеки един от останалите — прегърби се над кормилото Грант. — Уверявам Ви, че никой не е незаменим, но Ролсън е необикновен. Той има инженерно мислене.

— Какво означава това?

— Без да е кой знае какъв математик, той прави технически разработки на уредите, които са се зародили в нечия глава. Няма друг като него, щом стане дума за такъв вид работа. Много пъти, инспекторе, се сблъскваме с някакъв проблем, но нямаме време да го разрешим. Навсякъде край нас се въртят само празноглавци. Единствен той се сеща какво трябва да се направи и казва: „А защо не опитате еди-как си?“ И се оттегля. Дори не любопитства да разбере как ще работи приспособлението. Но то винаги работи безотказно. Винаги! Може би в крайна сметка ние сами бихме стигнали до решението на проблема, но след месеци изгубено време. Не зная как го постига, но го прави. Не си струва дори да го питаме. Тогава ни поглежда и казва едно „ами то е очевадно“ и отминава. Естествено, след като ни го покаже, то вече е очевадно.

Инспекторът слушаше внимателно. Когато ученият замълча, той зададе поредния си въпрос:

— Бихте ли казали, че Ролсън е странен, имам предвид психиката му? Нещо като отнесен.

— Щом някой е гений, не можете да очаквате от него да е нормален, нали?

— Може би. Но кое е особеното точно при този гений?

— Той почти не приказва. Виждал съм го понякога да не работи нищо.

— А какво, стои си в къщи или ходи за риба?

— Не. Доскоро идваше най-редовно в лаборатрията. Сядаше на мястото си и не похващаше нищо. Случваше се да продължи така седмици наред. Не отговаряше на ничии въпроси, дори не поглеждаше никого, макар и да го заговаряхме.

— Някога напускал ли е лабораторията?

— Имате предвид до този случай? Никога!

— Някога да е заявявал, че иска да се самоубие? Да е казвал, че най-сигурното място за него е затворът?