Айзък Азимов - Развъждане на хора…

— А, да. Къде ли човек може да открие съвършена сигурност? Та човек не може да се довери дори на собствената си съвест. Ето и Вие стоите близо до мен, не е ли така?

— Точно така — усмихна се Дарити. — Вие бяхте много нетърпелив да дойдете тук, нали?

— Не заради самия себе си, инспекторе. И бихте ли махнали този нож, моля ви…

Дарити се обърна учуден в посоката, към която Блаущейн кимна леко с глава. След миг инспекторът прибра ножчето си и погледна към спътника на Блаущейн за втори път. След това изсвири леко с уста.

— Здравейте, доктор Ролсън — каза той.

— Здравейте — изръмжа Ролсън.

Блаущейн не остана изненадан от реакцията на Дарити. Ролсън беше свалил десетина килограма от теглото си след завръщането от санаториума. Лицето му беше прежълтяло и набръчкано, това бе лице на човек, който изведнъж бе станал на шейсет години.

— Скоро ли ще започне изпитанието? — запита Блаущейн.

— Изглежда, че започват — отговори Дарити.

Той се обърна и се облегна на парапета. Блаущейн хвана Ролсън за лакътя и го поведе настрана, но Дарити се обади кротко:

— Останете тук, докторе. Не ми се ще да се шляете насам-натам.

Блаущейн огледа лабораторията. Мъжете стояха вцепенени, като че ли бяха се превърнали в каменни статуи. Видя високия и мършав Грант, който раздвижи бавно ръка, за да запали цигара, след което размисли, и мушна запалката и цигарата в джоба си. Младите мъже от контролния сектор очакваха напрегнати началото.

След това някакво глухо жужене и слаб мирис на озон изпълниха въздуха.

— Погледни! — обади се дрезгаво Ролсън.

Блаущейн и Дарити погледнаха по посока на протегнатия пръст. Прожекторът сякаш примигваше. Като че ли някаква горещина загряваше въздуха в пространството между него и тях. Една желязна топка се люлееше като махало и преминаваше през нагорещения въздух.

— Движението се забавя, нали? — обяви възторжено Блаущейн.

— Измерват височината на издигането от едната страна, за да изчислят загубата на движещата сила — кимна в знак на съгласие Ролсън. — Глупаци! Казах им, че ще проработи — той говореше с явно затруднение.

— Само наблюдавайте, доктор Ролсън — каза Блаущейн, — не бих си позволил ненужни възторзи.

Махалото беше спряло да се люлее и бе застинало във високата точка на траекторията си. Проблясъците в прожектора бяха станали малко по-интензивни и желязната сфера описа още една дъга.

Отново и отново все същото движение, при това всеки път сферата се забавяше и леко се раздрусваше. Тя издаде един ясно доловим звук, сякаш се удари в проблясващия прожектор. И след това отскочи . В първия момент глухо, като че ли се удари в маджун, а след това звънливо, като че ли се удари в стомана. Шумът изпълни цялото помещение.

Мъжете изтеглиха топката на махалото и повече не я използваха. Прожекторът почти не се виждаше сред мъглата, която го бе обгърнала.

Грант издаде някаква заповед и мирисът на озон внезапно се изостри и залютя. Последва някакъв вик откъм насъбралите се наблюдатели, всеки един от тях изказваше възторга си на стоящия край него. Множество пръсти сочеха в една и съща посока.

Блаущейн се облегна на парапета, развълнуван не по-малко от останалите в залата. Там, където преди мигове се намираше прожекторът, сега пред погледите се разкриваше едно полусферично огледало. То беше съвършено чисто и красиво. Блаущейн можеше да се огледа в него — един дребничък мъж, който стои на балкон, извит в двата края. Той можеше да види, че флуорисцентните светлини се отразяваха в блестящата светла повърхност на огледалото. Това беше толкова хубаво.

— Погледни, Ролсън — извика Блаущейн. — То отразява енергията. То отразява светлинните вълни като огледало. Ролсън… — в следващия миг Блаущейн се обърна. — Ролсън! Инспекторе, къде е Ролсън?

— Какво? — Дарити се завъртя около оста си. — Не съм го виждал.

След това инспекторът се огледа ужасен:

— Е, ние няма да напуснем. В никакъв случай няма да излезем оттук сега. Ще отидем от другата страна — После той плясна с ръка бедрото си, забърника за миг в джоба си и каза. — Ножчето ми го няма…

Блаущейн го откри. Той беше в малкия кабинет на Хал Рос. Този кабинет имаше излаз към балкона, но при така стеклите се обстоятелства беше повече от ясно защо е празен. Самият Рос не беше дори сред наблюдателите. Главният механик не се нуждаеше от наблюдение. Но кабинетът му би могъл да свърши много добра работа за финала на дългата битка със самоубийството.