Айзък Азимов: Денят на ловците

Това вече беше започнало да ми омръзва. Просто не можеш да го хванеш натясно. Колкото повече се опитваш да го притиснеш, толкова по-убедителен става той. Аз казах:

— Добре, но ти откъде знаеш толкова много за тези неща? Какво си правил — живял ли си с тях? Или те са говорили английски? Или може би ти владееш езика на гущерите. Кажи ни няколко думи на този език.

Като че ли и аз бях започнал да се ядосвам. Знаете как е. Някой ти разправя нещо, на което не вярваш, защото е абсурдно, а ти не можеш да го накараш да признае, че лъже.

Но професорът не беше ядосан. Той си пълнеше чашата отново, много бавно.

— Не. Аз не съм говорил и те не са говорили. Те просто ме наблюдаваха със своите студени, изпитателни, взиращи се очи — очи на влечуги — и аз знаех какво мислят те и виждах, че и те знаят какво мисля аз. Не ме питайте как е станало това. Просто се случи. Всичко. Знаех, че са излезли на ловна експедиция и знаех, че няма да ми позволят да замина.

Ние спряхме да задаваме въпроси. Бяхме се вторачили в него, когато Рей попита:

— Какво се случи? Как се измъкна?

— Беше лесно. Някакво животно притича по хълма. Беше дълго, може би три метра, тясно и се движеше близо до земята. Гущерите се развълнуваха. Можех да почувствам възбудата им на вълни. Все едно ме бяха забравили при внезапната жажда за кръв — и изчезнаха. Влязох обратно в машината, върнах се в своето време и я счупих.

Това беше най-баналният завършек, който някога бях чувал. Джо се прокашля.

— А какво е станало с динозаврите?

— Не разбираш ли? Мислех, че е достатъчно ясно. Направили са го онези малки разумни гущери. Не е било за храна; било е за забавление.

— И те просто са унищожили всички динозаври на Земята?

— Е, поне тези, които са живели по същото време; всички съществували тогава видове. Не мислиш ли, че е възможно? Какво се случи с птицата Додо само за няколко години? Да предположим, че си поставим за цел, колко време ще е нужно, за да се унищожат лъвовете, тигрите и жирафите? Защото по времето, когато видях онези гущери, не беше останал нито един от големите динозаври — нямаше влечуго по-голямо от четири метра. Всички бяха изчезнали. Онези малки демони преследваха дребните бягащи динозаври и съжаляваха за добрите стари времена.

Ние замълчахме, загледахме се в нашите празни бирени бутилки и се замислихме върху току-що казаното. Всички онези динозаври — големи като къщи — убити от малки гущери с пушки. Убити за удоволствие.

Тогава Джо се наведе, сложи си ръката върху рамото на професора съвсем непринудено, разтърси го и каза:

— Но, професоре, ако всичко това е така, както казвате, какво се е случило с малките гущери с пушките, а? Върнахте ли се някога, за да разберете това?

Професорът ни погледна с такъв поглед, какъвто би имал, ако се беше изгубил.

— Вие все още не разбирате. То вече беше започнало да им се случва. Видях го в очите им. Тяхната голяма игра наближаваше своя край — тя вече не им доставяше удоволствие. Какво очаквахте да направят? Намериха си нова игра — най-голямата и най-опасната от всички, която наистина ги забавляваше. Те продължиха тази игра до края.

— Каква игра? — попита Рей. Той не беше разбрал, но Джо и аз разбрахме.

— Да се избиват помежду си — каза високо професорът. — Те унищожили всички други и започнали да се избиват един друг, докато не останал нито един от тях.

И отново спряхме и се замислихме за онези динозаври — големи като къщи, всички унищожени от малки гущери с пушки. След това се замислихме за малките гущери и за това как са продължили да използват своето оръжие дори тогава, когато единственото, срещу което биха могли да стрелят, са останали самите те.

Джо се обади:

— Бедните глупави гущери.

— Да — съгласи се Рей. — Бедните глупави гущери.

Тогава се случи нещо, което истински ни изплаши. Защото професорът рязко се изправи, а очите му изглеждаха, като че се опитват да излязат от орбитите си и да скочат върху нас. Той извика:

— Вие, проклети глупаци, защо седите и се вайкате за влечуги, мъртви от стотици милиони години? Това е бил първият разум на Земята и ето какъв е краят му. Това е. Но ние сме вторият разум — и как, по дяволите, мислите, че ще свършим?

Той блъсна стола си и се насочи към вратата. Но преди да излезе през нея се спря и каза:

— Бедното глупаво човечество! Давайте, поплачете си за него.

© 1950 Айзък Азимов

© 2000 Ива Балабанова, превод от английски