Айзък Азимов - Инкубатори

Д-р Осуалд Грант не мърдаше погледа си, фиксиран в бялата разделителна линия на магистралата и управляваше колата, като че ли му беше някакъв враг. Той винаги караше така. Беше висок и сух, с отсъстващ израз на лицето. Коленете му опираха в кормилото, а кокалчетата на пръстите му побеляваха, когато влизаше в завой. Инспектор Дарити седеше до него с кръстосани крака по такъв начин, че лявата му обувка опираше вратата. Подметката му остави прашна следа, когато я махна оттам. Той прехвърляше от ръка в ръка малко джобно ножче. Преди малко беше извадил острието и разсеяно драскаше с него ноктите си. Един внезапен завой едва не му коства пръста и той прекрати заниманието си.

— Какво знаете за този Ралсън? — запита той.

Д-р Грант за миг отклони погледа си от пътя.

— Познавам го откакто защити доктората си в Принстън. Той е брилянтен човек.

— Брилянтен, а? Защо всички учени си приписвате един на друг този епитет? Няма ли и някои посредствени?

— Има много. Аз съм един от тях. Но Ралсън не е. Питайте и другите. Питайте Опенхаймър. Питайте Буш. Той беше най-младшият наблюдател в Аламогордо.

— О’кей. Брилянтен е. А нещо за частния му живот?

Грант замълча.

— Нищо конкретно.

— Но Вие го познавате от Принстън. Колко години са това?

Вече два часа те се движеха на север по магистралата от Вашингтон. Бяха разменили едва няколко думи помежду си. Грант почувства, че атмосферата се променя и усети ръката на закона да стяга гърлото му.

— Той получи своята степен през четиридисет и трета.

— И не знаете нищо за личния му живот?

— Човекът си живееше собствен живот. Не беше много общителен. Страшно много хора са като него. Те работят под напрежение и когато свършат работа, нямат никакво желание да продължават с познатите си от лабораторията.

— Принадлежеше ли към някаква организация, за която и Вие да знаете?

— Не.

— Казвал ли Ви е някога нещо, което би го окачествило като нелоялен?

— Не! — извика Грант и за миг се възцари тишина.

Дарити пръв наруши мълчанието:

— Важна личност ли е Ралсън в ядрените изследвания?

Грант се прегърби над кормилото.

— Толкова важен, колкото и всеки друг. Уверявам Ви, че няма незаменими хора, но Ралсън винаги е бил по-скоро уникален. Той има инженерна мисловна способност.

— Какво означава това?

— Той не е голям математик, но може да измисли приспособленията, които вдъхват живот на математиките. Тогава няма равен на себе си. Навремето, инспекторе, имахме проблем, а нямахме време за решаването му. Наоколо нямаше нищо друго освен объркани мозъци. Изведнъж се появи той и каза: „Защо не опитате така и така?“ И отмина. Дори не се интересуваше след това дали работи. Само че винаги работеше. Винаги! Може би някой ден щяхме сами да стигнем до решението, но щеше да ни отнеме месеци. Просто не знам как го прави. Няма и смисъл да го питаме. Само те поглежда, казва: „Очевидно беше“ и отминава. Естествено, след като веднъж ни е показал, нататък е очевидно.

Инспекторът го остави да довърши, но не последва продължение и той попита:

— Бихте ли казали, че е особняк?

— Когато един човек е гений, не можете да очаквате от него да бъде нормален, нали?

— Може би не. В какво точно се проявяваше анормалността на този особен гений?

— Той никога не говореше. Понякога не работеше.

— Вместо това си стоеше в къщи и ходеше за риба?

— Не. Идваше в лабораторията, но само седеше на бюрото си. Понякога това можеше да продължи със седмици. Не гледаше към никого и не отговаряше, когато му се говореше.

— А изоставял ли е някога напълно работата си?

— Имате предвид преди този инцидент? Никога!

— Заявявал ли е някога, че иска да извърши самоубийство? Казвал ли е някога, че се чувства сигурен само в затвора?

— Не.

— Сигурен ли сте, че този Джон Смит е Ралсън?

— Почти. Той има белег от изгаряне с химикал на дясната си буза, който не може да бъде сбъркан.

— О’кей. Тогава аз ще говоря с него и ще видя как е.

Отново настъпи тишина. Д-р Грант следеше виещата се като змия пътна линия, а инспектор Дарити подхвърляше джобното си ножче от ръка в ръка.

Надзирателят изслуша разговора по уредбата и огледа посетителите си.

— Можем да го доведем тук, инспекторе.

— Не — поклати глава д-р Грант. — Ние ще отидем при него.

— Това нормално ли е за Ралсън, д-р Грант? — попита Дарити. — Бихте ли очаквали от него да нападне пазача, опитвайки се да избяга от килията си?

— Не мога да кажа — отвърна Грант.