Айзък Азимов: Камъче в небето

Ами да, най-чиста проба асимилационизъм. Той преглътна болезнено, думата му се стори странна, дори когато я произнасяше мислено.

Разбира се, когато Грю е бил млад, било е на мода да се говори за преосмисляне на традиционните пътища, но сега времената бяха други. И Грю го знаеше добре — само че, сигурно не е никак лесно да разсъждаваш разумно и логично, когато си прикован в инвалидна количка и гледаш как се топят дните до следващото Преброяване.

Грю очевидно бе ужасно ядосан, но въпреки това замълча. Секундите се нижеха бавно, а той все не можеше да фокусира поглед върху ситно изписаните букви. Така и не успя да стигне до спортната рубрика и главата му се люшна напред. Той изхърка тихичко, а вестникът се свлече на пода.

Едва тогава, Лоа заговори с разтревожен шепот.

— Арбин, струва ми се, че не му отделяме нужното внимание. Животът му никак не е лек. Спомни си какъв жизнен човек беше — това сега е по-лошо и от смъртта.

— Нищо не е по-лошо от смъртта, Лоа. Чете си вестниците, взимаме му и книги. Остави го на мира! Подобни вълнения дори са му от полза. Поне няколко дни ще е спокоен и щастлив.

Арбин тъкмо понечи да вдигне картите, когато на вратата се заблъска, а след това се разнесе някакъв нечленоразделен вик.

Арбин неволно трепна. В очите на Лоа се четеше страх, тя погледна мъжа си с разтреперани устни.

— Изведи Грю от тук — нареди Арбин. — Бързо!

Едва произнесъл тези думи и Лоа беше зад количката. Устата й шепнеше успокояващи думи.

Но спящата фигура изпъшка и се пробуди още при първото движение. Старецът вдигна глава и посегна по навик за вестника.

— Какво има? — попита раздразнено той, без да си прави труда да говори тихо.

— Шшт. Всичко е наред — прошепна Лоа докато тикаше количката към другата стая. След като затвори вратата, тя опря гръб в нея, дишайки учестено, и впери поглед в мъжа си. На вратата отново се почука.

Двамата стояха съвсем близо един до друг, с навъсени и враждебни лица, докато вратата бавно се плъзна встрани и на прага застана възпълен мъж с изплашена усмивка.

— С какво можем да ви помогнем? — попита Лоа, като се поклони вежливо, но в следния миг отскочи назад, а мъжът възкликна ужасено и се подпря на вратата.

— Болен ли е? — намеси се Арбин. — Чакай, помогни ми да го внесем.

Изминаха няколко часа, Арбин и Лоа се готвеха да си легнат в тихата спалня.

— Арбин… — каза Лоа.

— Какво има?

— Как мислиш, има ли опасност?

— Опасност? — той очевидно не разбираше за какво говори.

— Ами дето прибрахме този мъж у дома. Кой е той?

— Откъде да знам? — в гласа му се долавяше раздразнение. — Но нима можем да откажем помощ на един болен човек? Още утре ще уведомим Регионалния отдел за сигурност — ако наистина няма документи. — Той се обърна, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

Но жената наруши възцарилото се мълчание с разтревожен глас.

— Нали не мислиш, че е агент от Обществото на Древните? Знаеш, заради Грю.

— Искаш да кажеш, заради онова, което каза тази вечер? Извън всякаква логика е. Няма какво да го мислим.

— Разбираш за какво говоря. Вече две години укриваме Грю в нелегалност, излишно е да ти напомням, че нарушаваме един от най-важните Обичаи.

— Не вредим на никого — промърмори Арбин. — Изпълняваме си квотата, макар да е съобразена за тричленно семейство — за трима работници. След като го правим, защо ще ни подозират? Не му позволяваме да припари извън къщата.

— Може да са проследили инвалидната количка. Наскоро купи за нея двигател и резервни части.

— Да не започваме отначало, Лоа. Колко пъти ще трябва да ти повтарям, че закупих само стандартни кухненски принадлежности. Не виждам никаква причина, за да подозираме, че са ни изпратили някой агент на Братството. Нима смяташ, че разиграват подобен театър само заради един немощен старец в инвалидна количка? Какво им пречи да дойдат посред бял ден и да ни покажат заповед за претърсване? Моля те, погледни реално на нещата.

— Щом така смяташ, Арбин — в очите й този път се четеше вълнение, — а така предполагах и аз — тогава той трябва да е Чуждоземец. Не може да е землянин.

— Защо пък да не може? Що за смешно предположение. За какво ще му е на някой поданик на Империята да идва тук — на Земята?

— Не зная защо! Всъщност зная — може да е извършил някое престъпление. — Тя изглеждаше вдъхновена от хрумването си. — Ами да! Съвсем логично обяснение. Какъв по-естествен избор от Земята? Кой би го потърсил тук?