Айзък Азимов - Немезида

За пръв път бяха разговаряли преди шестнадесет години, през 2220 г., онази вълнуваща година, в която възможностите на Галактиката се разкриха пред тях. Тогава Дженъс Пит беше с тъмнокестенява коса и все още не беше Губернатор на Ротор, въпреки че всички гледаха на него като на многообещаващ човек. Тогава той оглавяваше Отдела за Изследване и Търговия и Космическата Сонда влизаше в задълженията му, и до голяма степен беше резултат от неговия труд.

Това беше първият опит за придвижване на материя в космоса посредством хиперпространствения метод.

Доколкото беше известно, този метод беше разработен само на Ротор и Пит беше най-горещият привърженик на запазването му в тайна. На събрание на Съвета той беше казал:

— Слънчевата Система е пренаселена. Не е лесно да се намери място за космическите Колонии. Дори астероидният пояс е само едно временно решение. Съвсем скоро и той ще се препълни с хора. Още повече, че отделните Колонии поддържат собствено екологично равновесие и все повече се различават в това отношение. Търговията замира поради страха ни да не внесем чужди паразити или патогени.

Единственото решение, господа Съветници, е да напуснем Слънчевата Система без много шум, без предупреждение. Нека да отпътуваме и да намерим нов дом, където да построим един нов свят, населен само с нашия вид, с наше собствено общество, с наш собствен начин на живот. Това не може да стане без помощта на хиперпространствения метод, който ние владеем. Впоследствие други Колонии ще открият този похват и също ще отпътуват. Слънчевата Система ще заприлича на прецъфтяло глухарче, чиито семенца се носят в космическото пространство.

Но ако ние тръгнем първи, може би ще намерим някакъв свят преди другите да са ни последвали. Ще можем да се установим стабилно, така че, когато те наистина ни последват и евентуално открият нашия нов свят, ние ще бъдем достатъчно силни, за да ги изпратим някъде другаде. Галактиката е голяма и не може да не се намерят други подходящи места.

Разбира се, имаше възражения, и то ожесточени възражения. Някои спореха от страх — страх от непознатото. Други спореха, водени от сантиментални чувства към родната планета. Трети спореха от идеализъм — от желание да предадат знанието, за да могат и други да тръгнат.

Пит почти не вярваше, че ще спечели. Той беше спечелил, защото Юджиния Инсиня му предостави решаващия аргумент. Какъв невероятен късмет, че тя дойде най-напред при него.

Тогава тя беше млада, само на двадесет и шест години, беше омъжена, но все още не беше бременна. Яви се при него развълнувана, зачервена и носеше куп компютърни разпечатки.

Пит си спомняше, че се намръщи, когато тя влезе в кабинета му без покана. Той беше Секретар на Отдела, а тя… тя беше никоя, въпреки че, както се оказа впоследствие, беше „никой“ за последен път в живота си. Разбира се, тогава той не знаеше това и нейното нахълтване го подразни. Той се стресна от явното вълнение на младата жена. Тя щеше да го накара да прегледа безкрайните й заплетени изчисления, които държеше в ръка, при това с ентусиазъм, който бързо щеше да го изтощи.

Трябваше да даде кратко резюме на някой от асистентите му. Той реши да й го каже.

— Виждам, че носите данни, д-р Инсиня, които искате да разгледам. С удоволствие бих ги погледнал, когато му дойде времето. Защо не ги оставите на някой от хората ми? — и той кимна към вратата, като горещо се надяваше, че тя ще се обърне кръгом и ще тръгне натам.

През годините след това, в редките мигове на спокойствие, той се чудеше какво щеше да стане, ако тогава тя му се беше подчинила и при тази мисъл кръвта му изстиваше.

Но тя каза:

— Не, не, господин Секретар. Трябва да говоря само с вас и с никой друг.

Гласът й трепереше докато говореше, като че ли не можеше да овладее вълнението си.

— Това е най-великото откритие след… след… — тя се отказа. — То е най-великото.

Пит погледна към листовете в ръцете й с подозрение. Те трепереха, но той не изпита никакво вълнение. Тези специалисти все си мислеха, че някакъв микронапредък в тяхната микрообласт е способен да събори съществуващите системи.

— Е, докторе, можете ли да ми го обясните с две думи? — попита той примирен.

— Включено ли е защитното поле?

— Защо да е включено?

— Не искам никой друг да чуе докато не съм сигурна… сигурна… трябва да проверявам отново и отново докато изчезне всяко съмнение. Но, всъщност, аз не се съмнявам. Май не ме разбирате?