Айзък Азимов - Немезида

— Ти имаш добро сърце, Юджиния, — каза Пит, — и аз ще тя предложа компромисен вариант. Нека си дадем сто години, през които да се установим тук, да се размножим, да построим група от Колонии, които ще бъдат достатъчно силни и устойчиви за да бъдат надеждни. ТОГАВА можем да изследваме накъде се движи Немезида и, ако е необходимо, да предупредим Слънчевата Система. Те все още ще разполагат с пет хиляди години да се организират. Едно малко отлагане от един век няма да се окаже фатално, кали?

Инсиня въздъхна.

— Така ли си представяш бъдещето? Как човечеството непрестанно се кара за звездите. Как отделни групи хора се опитват да се наложат като властвуващи над една или друга звезда. Как безкрайната омраза, подозрителност и противоречия, които съществуват на Земята от хиляди години, се прехвърлят в Галактиката.

— Юджиния, нямам представа. Човечеството ще постъпи както намери за добре. Може да се кара, както ти казваш, а може да създаде Галактическа Империя или да направи нещо друго. Аз не мога да диктувам действията на човечеството и нямам намерение да го ръководя. Аз имам грижа само за тази Колония и този век, през който да я установя около Немезида. Дотогава ти и аз ще сме умрели със сигурност и нашите приемници ще се заемат да предупредят Слънчевата Система, ако това е необходимо. Опитвам се да бъда рационален, Юджиния, а не емоционален. Ти също си разумен човек. Помисли си.

Инсиня се замисли. Тя седеше и сериозно гледаше Пит, докато той чакаше нетърпеливо. Накрая тя каза:

— Добре. Разбирам какво имаш предвид. Ще се заема с анализа на движението на Немезида спрямо Слънцето. Може би тревогите ми ще се окажат напразни.

— Не. — Пит предупредително вдигна пръст. — Спомни си какво казах преди малко. Тези наблюдения не трябва да се правят. Ако се окаже, че Слънчевата Система е в безопасност, няма да спечелим нищо. Тогава ще направим това, което настоявам да направим при всички случаи — в продължение на един век ще укрепваме цивилизацията на Ротор. Ако, обаче, откриеш, че ИМА опасност, съвестта ти ще бъде гузна и ти ще се изпълниш с опасения и страхове и чувство за вина. Новината ще се разчуе и ще разклати сигурността на роторианци, много от които сигурно са също така сантиментални, като теб. Тогава ще изгубим много. Разбираш ли ме?

Тя не отговори и той продължи:

— Добре. Виждам, че ме разбираш.

Той отново махна с ръка, за да й покаже, че трябва да го остави.

Този път тя си тръгна и Пит, загледан подире й, си помисли: Тя наистина става непоносима.

Марлейна гледаше майка си със сериозно изражение. Тя се стараеше да изглежда спокойна и безразлична, но се чувствуваше хем доволна, хем изненадана. Най-сетне, майка й разказваше неща свързани с баща й и Губернатора Пит. Отнасяше се с нея като с голям човек.

— Аз щях да проверя движението на Немезида, въпреки думите на Губернатора Пит, мамо, — каза Марлейна, — но виждам, че ти не си го направила. Чувството ти за вина го издава.

— Не мога да свикна с мисълта, че нося чувството си за вина като етикет на челото, — каза Инсиня.

— Никой не може да скрие чувствата си, — каза Марлейна. — Ако наблюдаваш внимателно, винаги можеш да ги видиш.

(Другите не умееха това. Марлейна го беше научила бавно и трудно. Хората просто не гледаха, те не чувствуваха, не ги интересуваше. Не наблюдаваха лицата и телата, звуците и позите и дребните характерни движения.)

— Не е хубаво да правиш така, Марлейна, — каза Инсиня, сякаш мислите им течаха успоредно. Тя прегърна момичето през раменете, за да смекчи ефекта от думите си. — Хората стават неспокойни, когато втренчиш големите си тъмни очи в тях. Трябва да уважаваш личните им чувства.

— Да, мамо, — каза Марлейна, която без усилие забеляза, че всъщност майка й се опитва да предпази себе си. Тя се тревожеше, чудеше се какво издава във всеки момент.

— Как стана така, че въпреки чувството си за вина, ти не направи нищо за Слънчевата Система? — попита Марлейна.

— Има няколко причини, Моли.

(Не „Моли“, помисли си Марлейна с болка. Марлейна! Марлейна! Марлейна! Три срички. Ударението на втората. Тя е голяма!)

— Какви причини? — нацупи се тя. (Не можеше ли майка й да долови враждебността, която обхващаше Марлейна, всеки път, когато се обръщаше към нея на галено? Лицето й се изкривяваше, очите й се запалваха, устните й започваха да се движат. Защо хората не забелязват? Защо не гледат?)