Айзък Азимов - Немезида

— Това трябва да е знак, че сега тя е щастлива, или развълнувана, или доволна, или нещо хубаво. Юджиния. Аз имам чувството, че е намерила своето място във Вселената, открила е смисъла на своя живот. Не на всеки човек е писано да го открие. Повечето от нас, Юджиния, се влачат напред и търсят смисълът на живота си, не го намират и свършват някъде между страшното отчаяние и тихото примирение. Самият аз спадам към тихо примирилите се.

Инсиня успя да се усмихне.

— Подозирам, че не мислиш същото и за мен.

— Не си страшно отчаяна, Юджиния, но си склонна да водиш загубени битки.

Тя сведе поглед.

— Имаш предвид Крайл?

— Ако така мислиш, значи него имаш предвид — каза Дженар. — Но всъщност имах предвид Марлейна. Тя вече е излизала около една дузина пъти. Страхотно й харесва. Това я прави щастлива, а ти продължаваш да седиш тук и да се опитваш да надвиеш ужаса. Какво те притеснява, Юджиния?

Юджиния замълча замислено, докато си играеше с вилицата в чинията си. После каза:

— Чувството за загуба. Не е честно. Крайл направи своя избор и аз го загубих. Марлейна направи своя избор и аз я губя, ако не заради Епидемията, то заради Еритро.

— Знам. — Той посегна към ръката й и тя разсеяно я постави в неговата.

— Тя все повече и повече иска да бъде навън и по-малко да бъде с нас. След време ще намери начин да заживее навън и ще се връща все по-рядко и пак ще си отива.

— Сигурно си права, но целият живот е симфония от последователни загуби. Загубваш младостта си, родителите си, любовта си, приятелите, удобствата, здравето, а накрая и живота си. Да отричаш загубата означава така или иначе да загубиш всичко, като освен това загубиш хладнокръвието и душевното си спокойствие.

— Тя никога не е била щастливо дете, Сийвър.

— Себе си ли обвиняваш за това?

— Можех да проявя повече разбиране.

— Никога не е късно да започне човек. Марлейна искаше цял свят и сега го има. Искаше да превърне една своя способност, която винаги й е тежала, в начин за директно общуване с друг разум, и успя. Би ли я принудила да се откаже от това? Би ли избегнала загубата на нейното повече или по-малко продължително присъствие, като й причиниш по-голяма загуба, отколкото някой от нас може да си представи — да не може истински да използва своя необикновен мозък?

Въпреки че очите й бяха плувнали в сълзи, Инсиня успя да се засмее.

— Можеш да придумаш заек да излезе от дупката си, Сийвър.

— Така ли? Моите думи никога не са имали успеха, който имаше мълчанието на Крайл.

— И други неща оказаха влияние — каза Инсиня. — Няма значение — свъси вежди тя. — Сега ти си тук, Сийвър, и си ми голяма утеха.

Дженар опечалено каза:

— Най-сигурният признак, че съм достигнал възрастта си е, че ме утешава фактът, че те утешавам. Огънят е затихнал, когато искаме не друго, а утеха.

— В това със сигурност няма нищо лошо.

— Абсолютно нищо лошо. Предполагам, че съществуват много двойки, преминали през бурната страст и обредите на екстаза, без да искат да намерят утеха един в друг и може би накрая те са готови да разменят всичко това за утеха. Не знам. Тихите победи са толкова тихи. Съществени, но пренебрегвани.

— Като теб ли, бедни ми Сийвър?

— Виж, Юджиния, през целия си живот се опитвам да избегна капана на самосъжалението и сега ти не трябва да ме примамваш в него, само за да ме гледаш как страдам.

— О, Сийвър, не искам да гледам как страдаш.

— Ето, точно това исках да чуя. Виждаш ли колко съм умен. Но, знаеш ли, ако имаш нужда от заместител на Марлейна, аз с радост ще бъда на разположение, когато се нуждаеш от утеха. Дори цял един свят само за мен не би ме изкушил да те оставя, ако ти не желаеш това.

Тя стисна ръката му.

— Аз не те заслужавам, Сийвър.

— Не използвай това като довод да се разделим, Юджиния. Аз имам желание да се жертвам за теб и ти не бива да ми пречиш да направя такава върховна саможертва.

— Не намери ли някоя по-достойна?

— Не съм търсил. Нито пък съм усетил сред жените на Ротор някаква голяма нужда от мен. Освен това, какво бих правил с по-подходящ обект? Колко отегчително би било да се предложа като достойно заслужен подарък. Колко по-романтично е да бъдеш незаслужен подарък, дар от небето.

— Да бъдеш богоподобен в своето благоволение към недостойните.

Дженар закима оживено.

— Това ми хареса. Да. Да. Точно този образ ми допада.

Инсиня отново се засмя. Този път по-непринудено.

— Ти също си луд. Знаеш ли, не бях забелязвала това.