Айзък Азимов - Луните на Юпитер

В-жабата беше грозен дребосък, но попаднеше ли близо до нея, Бигман усещаше, че му харесва. Не можеше другояче. Всеки би чувствувал същото. В-жабата се грижеше за това.

Бигман внимателно провери бутилката с въглероден двуокис, която поддържаше водата в клетката добре наситена, и се увери, че температурата вътре е деветдесет и пет градуса 2 2 По Фаренхайт; 35° по Целзий — Б.пр. . (Топлите океани на Венера са наситени с азот и въглероден двуокис. Свободният кислород, който на тази планета съществува само в построените от човека покрити с куполи градове в океанските й плитчини, би бил твърде неподходящ за В-жабата.)

— Мислиш ли, че запасът от водорасли е достатъчен? — попита Бигман, а В-жабата сякаш чу въпроса му, защото човката й клъвна едно стъбълце от родното венерианско водорасло, което се разстилаше в аквариума, и бавно го задъвка.

— Ще стигне докато кацнем на Юпитер-9 — отвърна Лъки.

В този миг прозвуча неприятното жужене на приемателния сигнал, което не можеше да се сбърка с нищо друго, и двамата мъже рязко вдигнаха погледите си.

Пръстите на Лъки бързо направиха необходимата регулировка и на видеоекрана се появи едно неприветливо, застаряващо лице. Чу се енергичен глас:

— Предава Донахю.

— Да, командире — каза Лъки. — Ние ви очаквахме.

— Тогава подгответе шлюза за тръбно прикачване.

На лицето на командира се четеше безпокойство и загриженост, сякаш изписани с букви, големи колкото метеори от първи разред.

През последните седмици Лъки бе свикнал с това изражение върху лицата на хората, върху лицето на Хектор Конуей, председателя на Съвета например. За него Лъки беше почти като син и по-възрастният мъж не изпитваше нужда да се преструва.

Розовото лице на Конуей, обикновено приветливо и самоуверено под короната от чисто бяла коса, изглеждаше угрижено.

— От месеци чакам случай да говоря с теб — каза той.

— Неприятности ли има? — попита спокойно Лъки, който само преди по-малко от месец се беше върнал от Меркурий и бе прекарал времето до срещата им в нюйоркския си апартамент. — Не ми се обади нито веднъж.

— Ти заслужи своята отпуска — каза дрезгаво Конуей. — Искаше ми се да не я прекъсвам, но не можех да си го позволя.

— За какво точно става дума, чичо Хектор?

Старческите очи на председателя на Съвета се взираха настойчиво в спокойните кафяви очи на високия, чевръст младок пред него и сякаш намираха утешение в тях.

— Сириус! — каза той.

Лъки почувствува как го изпълва трепетно вълнение. Нима най-после се появяваше големият враг?

Бяха изминали столетия, откакто първите земни експедиции колонизираха планетите на по-близките звезди. В тези светове извън Слънчевата система бяха израснали нови, независими общества, които почти не си спомняха за своя земен произход.

Планетите на Сириус образуваха най-старото и най-силното от тези общества. Обществото бе израснало върху нови светове, където съвременната наука бе довела до разработването на неексплоатирани дотогава източници. Не беше тайна, че сириусианите, твърди във вярата си, че са представители на най-добрата част от човечеството, гледаха напред във времето, когато ще могат да властвуват над всички хора, и смятаха старата майка Земя за свой най-голям враг.

В миналото те бяха правили каквото можеха, за да подкрепят враговете на Земята на територията й, но никога не се бяха почувствували достатъчно силни за открита война. Но сега?

— И какво по-точно? — попита Лъки.

Конуей се облегна назад. Пръстите му барабанеха по масата.

— С всяка изминала година Сириус става все по-силен — отвърна той. — Ние знаем това. Само че неговите светове не са достатъчно заселени, жителите им наброяват само няколко милиона. В нашата Слънчева система все още има повече човешки същества, отколкото в цялата останала Галактика. Имаме повече кораби и повече учени от тях. Все още имаме предимство. Но, ей богу, ако нещата продължават да вървят по същия начин, няма да можем да го задържим.

— По какъв начин?

— Сириусианите са открили някои неща. Съветът притежава неоспорими доказателства, че Сириус е напълно в течение на нашите изследвания на „Аграв“.

— Какво?! — възкликна Лъки. Твърде малко бяха нещата, по-секретни от проекта „Аграв“. Една от причините осъществяването му да се съсредоточи в един от външните спътници на Юпитер бе по-голямата сигурност. — Велика Галактико, как се е стигнало дотам?

— Тъкмо там е работата — усмихна се горчиво Конуей. — Към тях изтича всякакъв вид информация, а ние не знаем как. Най-критично е положението с данните от „Аграв“. Опитвахме се да спрем изтичането. Няма човек, работещ по проекта, чиято преданост да не е била внимателно проверена. Няма предпазна мярка, която да не сме взели. Въпреки всичко информация продължава да изтича. Подадохме фалшиви данни и те също стигнаха до тях. Знаем го от информация на нашето разузнаване. Подадохме данни по такъв начин, че да не могат да излязат навън, и все пак те излязоха.