Айзък Азимов - Улики

— Навярно. Защо да го отричам? Такива действия са присъщи единствено на един робот или на много уважаван и почтен човек. Но, разбирате ли, невъзможно е да бъдат разграничени роботът и най-достойният измежду хората.

Куин седна отново. Гласът му трепереше от нетърпение:

— Доктор Ланинг, съществуват идеални условия за създаването на хуманоиден робот, който напълно дублира човешкия вид, нали?

Ланинг се замисли:

— Той вече бе създаден експериментално в „Роботи от Съединените щати“ — обясни той неохотно, — но без да му бъде монтиран позитронен мозък, разбира се. Посредством човешки яйцеклетки и хормонален контрол може да се предизвика нарастване на човешка плът и кожа върху пореста силиконова пластмаса, която не се разпознава отвън. Очите, косата, кожата са човешки, а не хуманоидни. Ако му бъде сложен позитронен мозък и разни вътрешности, каквито пожелаете, получавате хуманоиден робот.

— Колко време би отнела направата?

— Щом имате всичко необходимо — мозък, скелет, яйцеклетки, хормони, апаратура за облъчване — приблизително около два месеца.

— Тогава ще видим какво представляват вътрешностите на господин Байърли — изпъна се на стола си политикът. — Това ще означава популярност за компанията ви… аз ви давам шанс.

Когато останаха сами, Ланинг се обърна нетърпеливо към Сюзън Калвин:

— Защо настоявате…?

— Кое предпочитате — истината или моята оставка? — отвърна тя на мига рязко. Реакцията й бе искрена. — Аз няма да лъжа заради вас. Корпорацията може да се погрижи за себе си. Не ставайте страхливец.

— Какво ще стане, ако този разтвори вътрешностите на Байърли и оттам се разхвърчат шайби и пружинки? Тогава какво ще правим?

— Той няма да успее — не скри презрението си Калвин. — Байърли е поне толкова умен, колкото и Куин.

Новината се разнесе из града седмица преди кандидатурата на Байърли да бъде утвърдена. Но „разнесе“ не е точната дума. Тя връхлиташе града, пъплеше из него, пълзеше. Започнаха да й се надсмиват, да пускат остроумни шеги. Но постепенно здравата ръка на Куин затегна хватката си. Тогава смехът стана пресилен, прокрадна се несигурност и хората започнаха да се замислят.

Атмосферата на самото събрание бе напрегната като при укротяването на див кон. А не се предвиждаше никаква борба, защото само Байърли би могъл да бъде избран още преди една седмица. Нямаше кой да го измести. Налагаше се да определят него, но хората бяха напълно объркани в тази ситуация.

Тя не би била толкова лоша, ако средностатистическият индивид не бе разкъсван от отговорността на избора си (в случай, че прокурорът е истински човек) и от нечуваното безразсъдство (в случай, че е робот).

На другия ден от формалното утвърждаване на Байърли един вестник най-после публикува част от дългото интервю с доктор Сюзан Калвин, „световноизвестна специалистка в областта на робопсихологията и позитрониката“.

Онова, което последва, бе наречено и описано на простосмъртен език като лудост.

Точно това очакваха фундаменталистите. Те не бяха политическа партия. Имаха претенциите, че представляват неформално религиозно течение. А всъщност бяха онези, които не успяха да се приспособят към така наречената „атомна ера“, когато атомът бе все още новост. На практика те даваха превес на природосъобразния начин на живот, макар и да не им бе леко в този техен живот.

На фундаменталистите не им трябваха нови поводи за подхранване на тяхната ненавист към роботите и производителите на роботи. Но обвиненията на Куин и анализите на Калвин им бяха достатъчни, за да надигнат глас.

Огромните заводи на компанията „Роботи от Съединените щати и Механични хора“ гъмжаха от въоръжена охрана. Те се готвеха за война.

В града къщата на Стивън Байърли бе обградена от многобройна полиция.

Политическата кампания, разбира се, загуби своето значение и напомняше кампания единствено дотолкова, доколкото запълваше по някакъв начин времето от утвърждаването на кандидатурата до изборите.

Стивън Байърли не се остави да бъде объркан от дребния мъж. Оставаше все така невъзмутим и от униформените полицаи наоколо. Навън, край кордона от строги пазители, очакваха репортерите и фотографите, както си му е редът. Една развлекателна видеопрограма заснемаше безлюдния вход на непретенциозния прокурорски дом, докато репортерът с изкуствено развълнуван глас правеше помпозния си безсмислен коментар.

Суетливото дребно човече пристъпи с изписан открай докрай лист хартия: