Даниел Апостолов - Освобождаване (или висшите форми на секс на Маги)

— Съжалявам, не зная, какво да ви отговоря. Във всеки случай си подавам оставката. С моите задължения ще се справи по-успешно може би някой друид. — (музикален фон)

— Малоумен!

Гледах тъпо изгряващата луна.

— Ей, Малоумен! — Елби май се опитваше да ми каже нещо.

— Малоумният май наистина е станал малоумен. — подхвърли педи и разкърши рамене. Хомосексуалните му кокали изпукаха.

— Не бе, педераст, — сепнах се рязко и в кръвта ми се изля сто кила адреналин. — Проебах мъже.

Педи вече посягаше към чивтето. Сър Лонселат махна с ръка и една от горилите му се протегна и го спря.

— Малоумен, мисля, че можем да продължим. — изръмжа Елби. Гледаше и той в новородилата си луна. — Не знам к’во друго да направим. Какво ще кажете, а?

— Явно сме нужни у дома. — рече сър Лонселат. — За жените ще говорим друг път.

Автомобилът на педи вече се отдалечаваше в мрака.

— Ще се свържем с вас при първа възможност.

— Ще ви очаквам. Довиждане.

— Бай.

— Бай.

Във вилата аквариумите се бяха пръснали на парчета и останалите на сухо красиви водни момичета издъхваха в агония по коридорите. Само една-две бяха успели да се доберат до басейните в двора, но и те нямаше да издържат дълго в сладката вода. Охраната беше духнала.

Елби хвана главата си с двете си ръце, седна тежко на стълбите пред верандата и изскимтя. Опитах се да го освестя, но той се изправи, затича се, скочи в колата и без да ми обръща внимание се фъсна с дива скорост. Тъй като нищо друго не ми оставаше, се заех да отнеса каквото беше оживяло до басейните. Останалите — нежни, но противно омекнали миризливи трупове — складирах възможно най-надалеч. После отключих резервните балони с морска вода и напълних единия басеин с нея. Вътре нимфите една по една взеха да се ококорват и да се трупат по ъглите. На обилната лунна светлина телата им блестяха в кристалната вода.

След това се запътих към телефона. Не работеше. Включих радиото. Не работеше.

Елби се върна пеш по пътя.

— Къде е колата?

Не работеше.

Нищо от шибаните неща не работеше.

Вече изкарахме една седмица във вилата. Доповръща ми се от морска храна — от нея имахме подтискащо големи запаси. Морскиге гърли повече ми допаднаха. Като скачах във водата някои от тях се разбягваха уплашено, а други пристигаха да ме поздравят. В началото с Елби ги карахме безразборно, но по-късно открих че съм се привързал особено силно към едно тънко и страстно създание с бездънни очи и сочни виолетови устни. На Елби цялото това чивтостване под водата му подейства зле и вече изобщо не искаше да погледне басеин. Дори на мен ми праваше проблеми и трябваше да му вкарам един в муцуната, че да млъкне с морала и проповедите си. На втората вечер извадихме една бутилка сливова от бара и седнахме да си направим съвет. Нещата вървяха наистина на зле, тъй като светът беше се видоизменил коренно. Наоколо не се мяркаха никакви живи същества. Нямахме връзка с никого, а най-близкото населено място се намираше на 70 километра. Преди да се напием взехме решение — ако никой не ни потърси до две седмици, ще го потърсим ние. После се нарязахме като свине и заспахме направо на верандата, под топлото лунно небе.

На края на втората седмица се екипирахме добре, оставихме храна на водораслите и поехме към морето. Зеленокосата ми нимфа се показа над водата и маха след нас докато не се скрихме от поглед.

Когато наближихме брега и вече се чуваше далечен прибой, от гъстата растителност наоколо изкочиха много морски хора, вързаха ни и, въпреки че забих ножа си в окото на един от тях, ни отведоха в стъклен контейнер, пълен с въздух, и ни потопиха в морския им град Морскополис. Елби, кой знае защо, го пребиха с камшик и го оставиха да стене сгърчен на пода. Мен ме вързаха и ме изкараха в открития океан за двеминутен преплув. Накрая изгубих съзнание. Освестих се с кислородна маска на лицето, насред осветена със синьо подводна зала. Стар водорасъл се занимаваше с раковини, рапани и стъклени съоръжения с бълбукащи в тях течности. По стените бяха опънати кожи от животни с изрисувани по тях знаци и схеми.

— Събуди ли се, гъз? — попита ме водорасъла. Нямаше как да му отговоря, затова просто продължих да си лежа. — Сигурно. Вие, сухоземните лайна сте жилаво племе. Ще ми достави удоволствие да знаеш, какво се каня да направя с теб. Има половин час до тогава. Достатъчно е, за да се изтормозиш от ужас.

Хич и не щях да знам, какво иска да ме прави. Исках да ме изкарат на сушата, да ме избършат и облекат и да ми сервират свиско със зеле и комат топъл хляб. И всичко това да го направи някое красиво гадже.