Борис Априлов - Приключенията на Лиско по море

— Това са те — рече авторът.

— Значи това са те? — удиви се Лиско. — А кои са те?

— Големите.

— Тези ли са големите? Не личи, че са големи.

— Това са най-големите писатели.

Лиско подсвирна. Ставало дума за писатели.

— Значи тези са най-големите?

— За мен са тези.

— А за другите не са ли големи?

— Всеки има право да избира писателите си, Лиско. Аз обичам тия.

Авторът отново взе лисичето в прегръдките си, спусна се по пътечката и вкара лодката във водата.

— Къде отиваме? — запита Лиско.

— Към Залива на Ленивия рак… Заминаваш!

— Трябва да изчакаме — рече Лиско. Авторът пусна мотора и хвана руля:

— Какво да изчакваме?

— Да изсъхне боята.

— Пак ли хитруваш?

— Ще трябва да боядисвате отново.

— Един Лиско заслужава!

— Само вас не мога да изхитря — усмихна се лисичето и помилва с крайчеца на опашката си носа на автора.

После се сгуши в скута на очилатия жесток човек и замърка от удоволствие.

Лодката и авторът се отдалечаваха и ставаха все по-малки, изчезваха във въздуха, водата и времето, тъй както чезнат много лодки и автори — безследно. Лиско им махаше за сбогом, докато разбра, че вече маха само на облаците, погледна за последен път морето отблизо и тръгна към Хълма на медените сокове.

— Лиско, чакай малко!…

— Кой е? — Гласът му се стори познат. — Кой ме вика?

— Аз!

— Кой си и къде си?

Защото нямаше никой.

— Тук съм.

— Ами защо не мога да те видя?

— Ела тук и ще ме видиш.

— ТИ ела!

— Аз съм мързелив.

— Кой си ти?

— Прочутият Ленив рак.

Лиско тръгна обратно към морето. Прочутият Ленив рак лежеше върху скалата.

— Извинявай, рако!… Не знам как да ти се извиня.

— Нищо — отвърна прочутият Ленив рак. — Това е нещо обикновено. Срещнал си по-едри животни, прекарал си по-забавно, защо да не забравиш този, който ти прочете визитната картичка на морето.

— Извинявай, рако — само туй мога да ти повтарям… Знам, че нищо не ме извинява… Просто…

— Нищо, Лиско — така е.

— Прощавай!

— Нищо, нищо — така е.

— Чуваш ли какво ти казвам и разбираш ли колко виновен се чувствувам?

— Така де, нищо.

— Извинявам ти се дълбоко и искрено.

— Така е в живота — рече прочувствено прочутият Ленив рак. — Големите неща поглъщат малките.

— Моля ти се, рако!… Късаш ми сърцето.

— Големите личности са големи — продължи прочутият Ленив рак, — защото умеят да помнят и важните, и маловажните неща.

— Остави големите личности! Късаш ми сърцето.

— Човекът или животното — настояваше обиденият — смятат, че правят нещо в живота, а правят само спомена…

— Рако!…

— … Всички правим само спомена и тежко на този, който прави спомени само от главните неща… Лиско, потрай малко да ти кажа!… Делфините са голямо нещо, а прочутият Ленив рак, колкото и да е прочут, колкото и да е ленив, си остава малък, за нищо негоден рак…

— Милий мой — просълзи се Лиско, — спри!…

— Но и този прочут Ленив рак се докосна до живота ти, отне ти прашинка време и все пак ти каза някои неща.

— Ох, рако, защо ме мъчиш?

— Почитай големите, но уважавай и малките.

— Рако, рако!…

— Това е най-важното за личността, ако искаш да бъдеш личност. Другото е гроз… Не е красиво.

— Удоволствие ли изпитваш, като ме мъчиш?

— Другото е… унизително.

— Да, но на теб ти доставя удоволствие да забиваш стрели в сърцето ми.

— Нищо — продължи прочутият Ленив рак. — Срещнал си по-едри животни, прекарал си по-забавно, отде-накъде ще си спомниш за Този, който ти прочете визитната картичка на морето.

— Това го каза вече! — извика лисичето.

— Така ли?

— Разбира се. че го каза!

— Не думай! Значи съм се повторил?… Извинявай, Лиско.

— Нищо.

— Моля ти се — извинявай!

— Нищо, нищо.

— Ужасно е да се повтаряш! Аз съм глупаво и незначително животно! Извинявай!…

— Извинен си.

— Ох, как успях да ти втръсна с тавтологии!

— Моля ти се, случва се.

— Но не бива… Изложих се и никога няма да ми простиш.

— Рако, разбирам те и ти прощавам.

— Е да — въздъхна прочутият Ленив рак. — Видя ли докъде я докарахме? Вместо ТИ да ми се извиниш и АЗ да ти простя, АЗ ти се извинявам и ТИ ми прощаваш!

— Пощади ме! — рече умолително Лиско. — Уби ме.

— Пак аз виновен! — В очите на рака блесна влага. — Добре, довиждане!…

— Никакво довиждане!

— Защо?

— Няма да мръдна от тук, докато не ми простиш искрено. Наистина те бях забравил. Устремен вече към родното място, аз те забравих. Няма да мръдна от тук.