Борис Априлов: Приключенията на Лиско по море

„Усвоявам това салто… А ти научи ли се да четеш?“

„Уча се… Какво прави Сребърния кефал?“

„Не съм го виждал скоро… Спомняш ли си за Момчето с бледото лице?“

„Когато мисля за теб, спомням си и за него… Често мисля за теб.“

„И аз.“

„Сега да си кажем ли «довиждане»?“

„Довиждане, до утре, по същото време.“

Лиско отвори очи и видя как Мони плува към открито море… Колко бързо плуваше той? По гърба му падаше светлината на слънцето и тогава Лиско разбра, че слънчевата светлина блести най-добре именно върху гърбовете на делфините. Защо е така? — запита се той и не можа да си отговори… А защо плача? — запита се той и пак не можа да си отговори. Делфинчето чезнеше към хоризонта и се превръщаше в една весела точица, такава, каквато си я знаем.

Лиско избърса сълзите си и понеже му се плачеше още, направи опит да се усмихне. Така смяташе да прекъсне плача си. Отначало се получи нещо средно между усмивка и плач, а после всичко се превърна в чиста усмивка, украсена с лека влага по клепачите. Той се обърна и погледна пътечката. Тя се извиваше по скалите към хълма, провираше се между две дървета и отиваше към къщичката. Лиско вдигна краче и направи първата стъпка, но чу глас, който извика строго:

— Лиско, какво правиш тук?

— Нищо — отвърна по навик хлапето и бързо погледна към скалите.

Зад скалите се откриваше малко пясъчно заливче, но съвсем малко, широко три-четири скока. Върху пясъка лежеше изтеглена лодка. До лодката стърчеше висок човек е очила. Ръката му държеше четка. От четката капеше боя.

— Пак ли си избягал?

— А, не… Аз…

— Ела тук!

— Къде?

— Виж какво — на мен не минават. Знаеш много добре къде.

— Е, да, но исках да зная точно къде.

Лисичето заобиколи скалата и скочи на пясъка. Сега високият човек с очилата седеше на столче и боядисваше лодката. Панталоните и ризата му бяха изпоцапани. Лиско не можеше да види лицето му, застана зад гърба му и зачака. Понеже очилатият не се обърна, Лиско каза:

— Вече съм тук.

— Първо ми кажи, защо напусна Тихата гора?

— Ами… аз…

— Обеща ли, че няма да бягаш?

— Обещах, но този път оставих бележка.

Едва сега очилатият се обърна и беглецът видя строгото му лице, прорязано от две бръчки, издаващи жестокост. Той се изправи и каза:

— Ела!

Лиско се стараеше да върви точно три крачки зад него. Изкачиха се по стръмния бряг и изведнъж се озоваха в равен двор с дървета и беглецът вече можеше да разгледа къщичката. Стори му се малка, но щом се вмъкнаха под сянката на навеса, разбра, че тук е приятно. В двора стърчеше огромна ръждясала котва, съхнеше някаква рибарска мрежа, а над лятното огнище вреше нещо като супа. Човекът с очилата го въведе в хладна беседка с маса и столове. На масата лежеше съд с праскови. Щом видя прасковите, Лиско не пожела да отмести погледа си от тях. Очилатият седна и запали цигара.

— И казваш, че си оставил бележка?

— Да.

Прасковите бяха големи и покрити с мъх.

— И веднага след това си тръгнал на път?

— Да.

Едната от тях беше добре узряла и особено жълта отляво, а отдясно тъмнееше.

— Баща ти не знае къде си, нали?

— Да.

Лиско се мъчеше да преброи плодовете, но все бъркаше и започваше отново по две причини: първо — погледът му се задържаше все върху най-голямата и второ — не можеше да брои, както трябва.

— Знаеш ли какво си направил?

— Да.

Тези праскови трябва да се изядат бавно, да им се усети сладостта и да не се допусне задавяне.

— Знаеш ли какво си глупаче?

— Да… Извинете, тези топки на масата какво представляват?

— Кои?

— Тези, в чинията.

— Праскови…А с какво дойде тук?

— Да… Значи на това нещо казват праскови?

— Ще ми кажеш ли как пристигна тук?

— Да… Ами прасковите ядат ли се?

— Кажи ми докога ще бягаш от къщи да тревожиш всички?

— Да… Сладки ли са?

— Слушай, хлапако, само мен не можеш да изхитриш!… Знаеш ли кой съм аз?

— Има си хас!… И когато си искате, си ги ядете, така ли?

— Аз съм твоят автор.

— Ами аз какво да направя, ако искам да изям една? Авторът изви глава настрана и скри усмивката си, но не можа да я овладее и понеже имаше опасност да се издаде, закри лицето си с ръце.

— Искам да изям една от тия топки! — извика Лиско.

— Добре, изяж.

Хлапакът грабна две праскови и не знаеше от коя да почне. Поднасяше ту едната, ту другата към устата си. Авторът безмълвно върна по-малката на масата. Без да сваля поглед от нея, Лиско захапа другата.