Мич Албом - Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

— Къде ще отидем днес? — пита весело той, когато влизам в кабинета му.

Пролетно време сядаме под дървото пред факултета по социология, а зимата седим край бюрото му, аз в сивите си развлечени блузи и маратонки „Адидас“, Мори с туристическите си обувки и кадифени панталони. Всеки път той ме изслушва, докато развивам някакъв въпрос, после се опитва да ме научи на нещо. Предупреждава ме, че парите не са най-важното нещо, обратно на всепризнатото мнение в университета. Казва ми, че трябва да бъда „човек докрай“. Говори за отчуждението на младежта и нуждата от „обвързаност“ с хората около мен. Някои от тези неща разбирам, други не. Но това няма значение. Разговорите ми дават възможност да говоря с него, бащински разговори, които не мога да проведа със собствения си баща, на когото му се иска да стана адвокат.

Мори ненавижда адвокатите.

— Какво искаш да правиш, когато завършиш колежа? — пита той.

Искам да стана музикант, отговарям. Пианист.

— Прекрасно — казва той. — Но няма да ти е лесно.

Да, знам.

— Много са акулите.

Така съм чувал и аз.

— И все пак — продължава той, — ако наистина го искаш, ще успееш да постигнеш мечтата си.

Иска ми се да го прегърна, да му благодаря за казаното, но не съм толкова освободен. Вместо това само кимам.

— Сигурен съм, че свириш на пианото с голям хъс — казва той.

Смея се. Хъс?

Той също се смее.

— Ентусиазъм. Защо, какво има? Не се ли казва така вече?

Кони отвори вратата и ме въведе вътре. Мори седеше до кухненската маса в инвалидната си количка, облечен в широка памучна риза и още по-широко черно долнище на анцуг. Панталоните му изглеждаха широки, защото краката му бяха атрофирали до такава степен, че не се вместваха в нормалните мерки за дрехи — човек можеше да обхване бедрата му с две ръце и пръстите му да се срещнат от другата страна. Ако можеше да стои на крака, едва ли щеше да е по-висок от метър и петдесет и вероятно би се побрал лесно в джинсите на шестокласник.

— Донесъл съм ти нещо — обявих аз и вдигнах хартиената торба.

По пътя от летището насам се бях отбил в един супермаркет и бях купил пуешко, картофена и макаронена салата и франзели. Знаех, че в дома му има достатъчно храна, но ми се искаше и аз да имам някакъв принос. Чувствах се толкова неспособен да помогна на Мори по друг начин. Освен това не бях забравил колко обича да си похапва.

— Толкова много храна! — мелодично възкликна той. — Сега ще трябва да я изядеш заедно с мен.

Седнахме край кухненската маса, заобиколена от плетени столове. Този път не се налагаше да наваксваме с информация отпреди шестнадесет години и много по-лесно преминахме към познатите води на едновремешните ни разговори в колежа, където Мори задаваше въпроси, изслушваше отговорите ми, спираше от време на време като майстор готвач да прибави тук-там по нещо, което бях забравил или недоразбрал. Разпита за стачката във вестника и верен на себе си, не можа да проумее защо двете страни не желаят да влязат във връзка, за да разрешат проблема. Обясних му, че не всички са проницателни като него.

Налагаше се да спра, за да отиде до тоалетната, процес, който отнемаше доста време. Кони го закарваше до тоалетната, после го вдигаше от инвалидния стол и го подкрепяше, докато напълни уринатора. Всеки път на връщане изглеждаше уморен.

— Спомняш ли си, когато казах на Тед Копъл, че съвсем скоро ще се наложи някой да ми бърше задника? — попита той.

Засмях се. Такъв момент не се забравя лесно.

— Е, струва ми се, че този ден е близо. И това ме безпокои.

Защо?

— Защото е крайната степен на безпомощност. Друг да ти бърше задника. Но и аз правя нещо по въпроса. Опитвам се да намеря удоволствието от всичко това.

Удоволствието ли?

— Да. В края на краищата отново ставам бебе.

Това наистина е уникална гледна точка.

— Така е, налага ми се да гледам на живота по особен начин. Нека бъдем честни. Аз не мога да ходя на пазар, не мога да се грижа за банковите си сметки, не мога да изхвърлям боклука. Мога обаче да си седя тук, да броя все по-малкото оставащи ми дни и да размишлявам над това, което смятам за важно в живота. Имам и времето, и причината да го правя.

Значи, рекох аз в опит за дълбокомислено циничен отговор, ключът към откриване на смисъла на живота е да престанеш да изхвърляш боклука?

Той се разсмя и аз се успокоих.