Мич Албом - Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

И рязко спря, за да си поеме въздух.

— Когато лекарят за пръв път ме накара да го направя, успях да стигна до двадесет и три. Сега съм на осемнадесет.

Той затвори очи и поклати глава.

— Резервоарът ми вече е почти празен.

Аз нервно се потупах с длани по бедрата. Това беше предостатъчно за един следобед.

— Ела пак да навестиш стария си преподавател — рече Мори, когато го прегърнах на раздяла.

Обещах да дойда пак, като се опитвах да не мисля за предишния път, когато му бях обещал същото.

Купувам в университетската книжарница книгите, които Мори е включил в задължителния списък. Купувам книги, които не съм и подозирал, че съществуват, заглавия от рода на: „Юношеството: Криза на самоличността“, „Аз и Ти“, „Раздвоената личност“.

Преди колежа не подозирах, че изследването на човешките взаимоотношения може да представлява научен интерес. И докато не срещнах Мори, не вярвах.

Но неговата страст към книгите е истинска и заразителна. Понякога оставаме да водим сериозни разговори след часовете, когато класната стая се изпразни. Той ме разпитва за моя живот, а след това цитира Ерих Фром, Мартин Бубер, Ерик Ериксон. Често се позовава на техни мисли, а собственото си мнение дава под черта, макар че очевидно и той мисли по същия начин. Точно в тези моменти осъзнавам, че той всъщност е мой преподавател, а не вуйчо. Един следобед се оплаквам от типичното за възрастта ми объркване между това, което се иска от мен, противопоставяйки го на това, което аз самият искам за себе си.

— Разказвал ли съм ти за опозицията на противоположностите? — пита той.

Опозицията на противоположностите?

— Животът е непрестанна поредица от тегления в една или друга посока. Искаш да направиш нещо, но си длъжен да направиш друго. Чувстваш се обиден, макар да знаеш, че не бива. Приемаш някои неща за даденост, дори когато ти е напълно ясно, че не трябва да приемаш нещо за даденост.

— Опозицията на противоположностите е като дърпане на ластик. Повечето от нас живеят някъде по средата.

Прилича на схватка в състезание по борба, отвръщам аз.

— Състезание по борба — разсмива се той. — Да, животът спокойно търпи подобно определение.

И кой побеждава, питам аз.

— Кой побеждава ли?

Той ми се усмихва, бръчиците край очите, кривите зъби.

— Любовта. Любовта винаги побеждава.

Няколко седмици след това заминах за Лондон. Трябваше да отразя събитията на Уимбълдън, най-прочутия тенис шампионат в света, както и почти единственото сред посещаваните от мен спортни събития, където тълпата никога не освирква и паркингите не са пълни с пияни хора. В Англия беше топло и облачно, всяка сутрин се разхождах по зелените улици край тенис кортовете, където юноши се редяха на опашки за изостанали билети, а продавачи предлагаха ягоди и сметана. Пред входа имаше павилион за вестници, където се продаваха поне пет-шест вида шарени английски клюкарски вестници, пълни със снимки на разголени жени, на пикантни моменти от живота на кралското семейство, хороскопи, спортни новини, лотарии и томболи, както и незначително количество истински новини. Водещото заглавие за деня стоеше изписано с тебешир върху малка дъска, облегната върху купчината с последния брой и обикновено беше нещо от рода на „ДАЯНА И ЧАРЛС СКАРАНИ“ или „ГАЗА КЪМ ОТБОРА: ДАЙТЕ МИ МИЛИОНИ!“

Хората си купуваха по цял наръч от жълтите вестници и жадно поглъщаха клюкарските новини. При предишните си посещения в Англия и аз постъпвах по същия начин. Но сега, кой знае защо, всеки път, когато прочетях нещо тъпо и глупаво, неизменно се сещах за Мори. Постоянно си го представях, в дома му с японския кедър и дървения под, как брои, докато издиша, стараейки се да измъкне колкото може повече мигове с близките си, докато аз прекарвам часове, занимавайки се с неща, които нямат абсолютно никаква стойност: филмови звезди, манекени, последните клюки около принцеса Даяна, Мадона и Джон Кенеди младши. Колкото и странно да звучи, завиждах на Мори за качеството на неговия живот, като същевременно съжалявах, че количеството му е обречено да свърши твърде скоро. Защо губим толкова време за странични неща? У дома, в Съединените щати, процесът срещу О Джей Симпсън вървеше с пълна сила и много хора прекарваха цялата си обедна почивка да го гледат, а после записваха останалата част, за да могат да си го догледат вечерта. Те не познаваха О Джей Симпсън. Не познаваха никого от замесените в процеса. Но въпреки това посвещаваха дни и седмици от времето си на драмата, разиграла се в живота на съвършено непознати хора.