Ани Аво: Нетленият епос

Дали още съществуват, дали постижениеята им в науката са по-добри, дали знаят какво е дух и култура? Вракер усети, че не е сам, зад него стоеше една цяла раса, с високите си технологии (той инстинктивно реши, че за да изпратят сигнала трябва да са достигнали по-високо технологично ниво от Ектазия). Това убеждение го накара да отиде при владетелят на знанието, или казано простололиски — шефа на Храма на знанието. Разказа на Усилар цялата история, за размислите си, за идедите си, за истината. Старият знаещ погледна разработката, текста и останалите сведения, които Вракер му връчи.

— Да… Много интересно… Да… Къде трябва да се намира тази цивилизация?

— Не много далеч, мисля аз, въпреки че може и да не съм прав, най-много 15 светлинни години, освен това сигналите са предназначени точно за нашата система, не са просто разпространяващи се хаотично в простарнството. Измерих дори дължината на вълната и …

Усилар вдигна ръка, в знак Вракер да спре тирадата си.

— Защо никой от другите знаещи в целия храм, нито пък в който и да е било друг храм, не съобщили за такова нещо?

— Защото сигурно си мислят, че е невъзможно, смехотворно и т.н. Сам знаете, че нашето общество е доста скептично.

— Така е… Но ми е трудно да повярвам, че те говорят език подобен на нашия. Признайте че цивилизация, някъде из космоса, на светлинни години от нас, имаща стара форма на нашия език звучи меко казано странно, не толкова меко — налудничево, плод на болен мозък. Много ми е трудно да повярвам.

— Но данните… Освен това според Нетленния епос свещената врана ще заведе лолисите до най-красивия свят…

Усирал отново прекъсна Вракер, но вече по-нервно:

— Нетленния епос е просто мит! Бъдете учен, а не рилигиозен фанатик! Учим проклетето нещо само заради моралните устой на обществото ни и заради лидерите, които вярват до не май къде в тия глупости. Свещени врани… Никакви врани, никакви кораби няма… Има химия, животознание, всичко останало са глупости на духовенството.

Вракер не за първи път чуваше подобни думи, много знаещи, а и не само знаещи, са атеисти. Докато Лидерът и повечето хора вярват безрезервно, толкова безрезервно, че не могат да отсеят святото и прибавеното в епоса, знаещите, в конкретния случай Урисал, отричат всички писания за дух, нетленност, вяра или някакви мистични идеи, които науките им не могат да обяснят. Дали се страхуват от неизвестното или просто са тесногръди нито аз, нито Вракер можем да кажем.

— Навярно сте прав — отвърна пресметливо Вракер и излезе от кабинета. Почуди кого ли би могло да пита… Пазителите? Те си умират за разни такива работи, ще проучат всичко само заради евентуалната заплаха. Вместо да се върне в стаята си Вракер реши да се отбие до сградата на Пазителите. Тя бе съвсем наблизо до храма, никой нямаше да забележи, че един незначителен знаещ липсва.

— Добър ден… — рече плахо той, когато бе приет от знаещ, работещ за пазителите.

— Заповядайте, какво ви води насам? Виждам от картата ви, че работите в Храма на знанието.

— Преподавам по звездознание и разбира се работя по собствени проекти. Един от тях искам да ви покажа.

Вракер понечи да обясни, но онзи предпочете да погледне папката. След кратка пауза той рече:

— Интересно, много интересно. Смятате ли, че представляват заплаха?

— Не зная, не съм имал възможността да проуча нещата подробно, нито пък да влеза в истински контакт с тях.

— Хм… Но са високо развита цивилизация?

— Несъмнено.

— Вероятно оръжията им са доста мощни?

— Вероятно.

Пазителят, погледна листовете отново и рече:

— Чел ли сте Нетленния Епос?

— Да.

— Знаете ли го наизуст?

— Разбира се.

— „Живот свещен от мене приеми, единствен той е, това добре го запомни!“ — изрецитира пазителят.

— Да, знам това четеристишие, но мисля, че то е прибавено, защото в епоса почти не се говори от първо лице, единствено число….

— Нетленния епос ли оспорвате?

— Не.- рече Вракер с тон на току-що съкрушен генерал.

— Благодаря за помощта ви, признателни сме ви. Ще ви се обадим.

Това казано по-просто значеше, че няма да се обадят, а папката му ще остане в някой шкаф без да й се обърне каквото и да е внимание. Вракер се върна в Храма на знанието и си даде сметка, че малкият му маратон не е постигнал никакъв резултат. Пък и как да има. Ако в Храма на знанието бяха слепи атеисти, то тук бяха вярващи с избодени от фанататизъм очи. Епоса се четеше като върховен, единствен и най-вече необорим пряк текст. Никой не откриваше, или не искаше да открие, кръпките, които според Вракер бяха прибавени след създаването на Епоса и следователно не бяха свещени, нито пък необорими. Кръпка бе и четиристишието, което пазителят цитира. Ритъм, стихотворният тон се нарушаваха драстично, освен това се появяваше „Аз“, в епоса аз-формата сякаш нарочно се отбягваше. Навярно тези му мисли бяха напълно верни, но отново не помисли за практиката, за това, че не дава идеи, а ги търси. От знаещите не се очаква само да правят открития, те трябва да намерят как работата им ще помогне на обществото. С какво неговата цивилизация, „незнайните“ от епоса, щеше да помогне? Този въпрос въобще не се въртеше в ума му. За него в задачата не се питаше какъв е резултата, а как се решава, като дългите тригонометрични изрази, които трябва да приведете във вид удобен за логаритмуване, независимо какъв точно е резултата като число. Не вярваха ли, не искаха ли да повярват или вярваха но ги беше страх… За Вракер нямаше никакво значение. Отново бе там от където тръгна — сам пред разчетеното съобщение.

Читать дальше