Ани Аво - Ангелски коси

Наближаваше обед. На града слънцето вече напичаше ужасно. Средата на юли е най-горещото време тук, често го наричат „мъртво време“, защото то наистина си е мъртво, в такова време можеш реши, че града е покосен от някаква смъртоносна болест. Чак късно вечер по улиците са появяват хора и то ако е захладняло. Механа „Лозата“ беше празна както винаги по обед, сервитьорката четеше вестник на една от масите вътре, където все пак не бе чак такава жега. Ако човек се вгледаше по-добре щеше да разбере, че всъщност младото момиче попълва кръстословицата и точно в момента се чудеше за името на унгарски писател с три букви. Малкото престрашили се да излязат сутринта и да се разходят до парка сега бяха седнали в „Гъбата“ край езерото и пиеха разхладителни напитки. Дори интернет клубовете бяха отчайващо празни. Всички климатици работеха на пълна мощност. В стола на университета, който се намираше на последния етаж, няколко младежи пиеха кафе с изглед към Македония и старателно избягваха слънчевите лъчи.

„Гъбата“ имаше десетина посетители. Няколко колоездачи, двойка на средна възраст (очевидно чужденци), двама свещеници от местната църква, дошли на разходка, трима тийнейджъри, младо семейство с дете и мъж водещ огромно куче. Тия хора се обединяваха от омразата към горещината. Почти всичките смятаха да си тръгнат чак към седем или осем, когато жегата е малко от малко преминала.

— Съвсем се разплух… — рече един от колоездачите.

— Не си единствен. — отвърна му някой от компанията и всички дружно продължиха да се разплуват. Погледите им блуждаеха безцелно из небето.

— Ходи ми се на планина.- поде същия колоездач.

— Не си единствен. — отвърнаха му.

Изведнъж в небето се появи нещо странно. То привлече всички погледи. За да видят по-добре тийнейджърите дори излязоха на открито, но веднага осъзнаха грешката си и се прибраха под навеса.

Обекта, или каквото искате го наричайте, бе подобен на топка и бавно се спускаше надолу. Скоро падна на поляната. Посетителите на „Гъбата“ гледаха крайно зачудени, но никой не се осмеляваше да се приближи до нещото.

— Ангелски коси!- прошепна изплашено по-младият свещеник и тръгна към нещото, което вече приличаше на кълбо от прозрачни бели нишки. Клекна до него и се опита да го докосне. Успя дари да откъсне една част, но тя веднага изчезна в ръката му. Той се прекръсти три пъти и отново докосна кълбото. Този път нищо не остана в ръката му. Кълбото започна де пулсира, сякаш дишаше. Чужденците започнаха да говорят нещо развълнувано, мъжът включи камерата и я насочи към нещото и свещеника. Кълбото продължаваше да пулсира.

В интернет клуба „Зоната“ имаше двама-трима чатъри и още толкова геймъри. По радиото вървеше някаква супер скучна класация топ 40 на Америка с Кейки Кейкън или нещо такова. Никой не слушаше, защото на никой не му пукаше кой е номер едно зад океана. Песента спря по средата.

— Ако сега отидете навън ще установите, че над града се сипят някакви странни кълба. — говореше задъхано водещият, гледайки през прозореца чудото, — Те са като… Като от нишки. Не знам… Чели ли сте за ангелските коси? Това е нещо подобно.

Водещият неволно се прекръсти, както и хиляди хора, които в момента наблюдаваха ставащото. Те не знаеха защо, не бяха вярващи в пълния смисъл на думата, но не бяха и атеисти, просто хора бихме казали в нашия век на залязващия хуманизъм.

— Излезте и го вижте, жегата не бива да ви спира.- нареждаше водещият. — Сега ви пускам една песен и излизам, ще предавам от вън. И като излезете да не забравите портативното си радио. Останете на вълните на радио Аура — 99.9 FM.

В този момент хиляди уокмени и портативни мини-радиоапарата из целия град, от голите чукари до реката, от долината до кварталите граничещи само с гора, се настройваха на честота 99.9 FM.

Сервитьорката на „Лозата“ тъкмо бе засякла унгарския писател с руски драматург, когато чу за кълбата по радиото, от начало реши, че водещият на Аура пак се е напушил порядъчно и говори глупости, пък те и без трева пак говорят глупости, но все пак погледна през прозореца. Стоя цяла минута със зяпнали уста. Настина навън нещо валеше, и наистина това нещо приличаше на бели пулсиращи кълба. Тя погледна термометърът 41°C.

В това време из града хората излизаха на вън, на жегата, за да видят и докоснат тоя феномен. Някой се молеха Богу, други обясняваха как това било резултата от прелитане на НЛО несъмнено, трети пък твърдяха, че няма нищо, сетивата човешки лъжат, четвърти оставаха безмълвни пред картината на падащите кълба. Всички обаче бяха уверени в едно — истински или не кълбата бяха великолепни и изящни. Пленяващи… Да „пленяване“ е най-точната дума за еуфоричното настроение, което бързо обхвана всички. В техния не толкова затънтен, колкото забравен град ставаше нещо интересно. И то какво!