Ани Аво - Нашата Земя

— Живот сред живота. — казваше доктор Милев и вероятно много се гордееше с прекрасната си формулировка.

Накрая на Кунт му писна и издаде заповед за заминаване, и тогава се случи нещо твърде неприятно — екипажът се раздели. Ние, които петнайсет години обикаляхме заедно космоса в търсене на нови светове и изживявания, сега се разделяхме, защото стотина души усещаха (и аз не ги виня, защото аз чувствах същото), че са открили своята Земя. Не искаха да си тръгнат от единственото място, което ги бе приело радушно и им осигуряваше всичко нужно за воденето на нормален спокоен и най-вече уседнал начин на живот. Бяха се уморили, Кунт го знаеше, затова не се противопостави. Напуснахме планетата, вече бяхме почти само хората пряко подчинени на капитана и няколко авантюристи, които приемаха пътуването като начин на живот, техният дом бе корабната лична стая. Кунт се промени, говореше все по-често за Земята, за това как е живял там, за роднините си, за „вкъщи“.

Веднъж си седях в столовата и пушех цигара, въпреки че причинява рак на белите дробове, вредно е за здравето, лош навик е и е забранено да се пуши в столовата, вратата се отвори и се появи капитан Кунт. Аз се опитах да изгася цигарата и да козирувам едновременно, но още Джером Клапка Джером е знаел, че две неща наведнъж не могат да се направят. В моя случай резултата бе, че си изгорих челото.

— Спокойно.- рече ми той, като си взе цигара от кутията ми, която се мъдреше гордо на масата, запали и ненадейно попита — От къде си?

— Демир дере, капитане.

— Ах да… Вярно… Край планина?

— Тъй вярно.

— Има ли много гори там?

— Много, капитане.

— Какви?

— Смесени, капитане.

— На какво мирише… На в245, ми замириса на нещо… Много странно… Опияняващо… Чудех се какво е, питах, но май всички са от мегаполиси.

— Смола и листа, капитане.

— Смола и листа? Никога не съм знаел, че миришат така, а иначе звучи толкова обикновено, нали?

— То е обикновено, капитане.

— Да… Искаш ли да се върнем на в245?

Поколебах се, той обаче продължи и така ме спаси от мисленето по този въпрос.

— Разбирам те… И аз така мисля, тоест не мисля…. Връщаме се на Земята.

Не знаех какво е станало, какво съм казала или не съм казала, не знаех какво той е чул, но не можех да си намеря място от радост — връщах се вкъщи.

— И моля те изгаси цигарата. Причинява рак на белите дробове, вредно е за здравето, лош навик е и е забранено до се пуши в столовата.

— Тъй вярно, капитане. — рекох и загасих цигарата.

Времето минаваше, а ние все така не получавахме от Звездния навигационен център маршрут. Не знам колко време сме търсили начин да се впишем в разписанията, но не бе кратко. Накрая Земята ни отказа приемане, заради пренаселеността и за нас остана да се движим наникъде. Така се оказахме пред нова планета, неотбелязана по картите. Кунт заповяда приземяване, приготвихме лендърите и Наземната станцията, спуснахме се и открихме акватична планета, напомняща тропичен рай с хилядите си острови. Почти всички веднага решиха, че няма мърдане от там. Ала го нямаше чувството. Може би наистина бяхме намерили рая, но аз не можех и нямаше да остана. Домът не е просто някакви географски названия, той е дух, мирис на смола и листа ако искате. Новата планета я кръстиха в246, няма да обяснявам за чиновниците. За разлика от в245 на в246 имаше хуманоиди, но те страняха от нас и ние страняхме от тях, което между другото доказва, че разликата между 245 и 246 не е само една единица. Расовата търпимост процъфтяваше. Кунт съобщи на Земята за създаването на нова колония. Отново се разделихме, „Пътник“ продължи пътя си с 34 души на борда и нов капитан… И аз продължих, някой хора просто трябва да пътуват. в247 беше и все още е райска планета, но не е нашата, не е моята Земя.

Благоевград; 10.XI.2000 г.

© 2000 Ани Аво

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/50]

Последна редакция: 2007-02-09 13:24:31