Мелани Роун - Принц на драконите

Андраде пое купата от драконово злато и я вдигна високо, като я придържаше само с върховете на тънките си пръсти — хищни нокти, впити в скъпоценен метал. Купата трепна и засия. През отворените прозорци нахлу силен повей на вятъра, който изгаси повечето лампи и разлюля коприната с изображението на новия символ зад високата маса.

— В името на Земята, която ни люлее в прегръдките си, и от която е направена тази купа, в името на Водата, която ни дава живот, в името на Огъня, който осветява нашия път, и в името на Въздуха, който е нашият дъх… — Тя вдигна купата над сведените глави на княза и княгинята. — В името на всички, които живеят по тези земи, аз задължавам този мъж и тази жена да използват дарбите си само за добри дела, да живеят според закона и правото, да се стремят към мъдри решения, да съхранят скромността си и във върховните мигове на своето величие! Не воювайте за лична облага. Закриляйте земите и хората, които живеят в тях, обичайте ги така, както се обичате помежду си. Ще направите ли всичко това?

— Ще го направим — отговориха двамата.

Първожрицата подаде купата на Роан, който отпи от водата и я подаде на Шонед. Княгинята пи и задържа купата в ръцете си, докато Андраде продължи с думите на тържествения обет.

— В името на Богинята и Бащата на Бурите ви обявявам за Върховен княз и Върховна княгиня!

Първожрицата посегна към купата, но князът и княгинята вече се бяха разбрали за нарушаването на ритуала. Шонед я остави върху синьозелените плочи на пода. Беше останала малко вода, над нея се изви глътка Въздух, а по ръба затанцуваха пламъци на слънцебегачески Огън. С крайчеца на окото си Роан забеляза как се навъси Андраде и отново се взря в жена си, която протегна длани над купата. Смарагдът върху единствения пръстен, който щеше да носи до края на дните си, грейна в ярка светлина, избълва зелени пламъци в притъмнялата зала и в косите на Шонед проблесна огнено-златисто сияние.

Купата се подпали.

Роан извиси глас в мъртвата тишина.

— Чуйте първия от новите закони. Вече никой никога няма да убива дракони — по време на лов, заради собствената си кръвожадност или повредено имущество. Убиването на дракони се забранява! Който наруши закона, ще бъде лишен от половината си имущество като възмездие за нанесената загуба. Мечът, насочен срещу дракон, ще се смята за вдигнат срещу нас.

Знаеше, че ще бъдат потресени от думите му, но това не го интересуваше. Придобитите по силата на този закон средства ще бъдат изразходвани в полза на хората по тези земи. Дори и те да не разбираха това, нежеланието им да разберат нямаше значение.

Докато говореше, съдът от драконово злато просъска и водата в него закипя. Над купата изригнаха високи пламъци и в огнените им езици се очертаха смътните форми на видение. Оранжеви, жълти и ослепително сребристи нюанси се гърчеха и преливаха един в друг, докато цветовете грейнаха във формата на величествен дракон, висок до тавана. Крилата му пламтяха, от дългите хищни нокти бликаше Огън, ослепителни лъчи искряха от очите му, които преливаха в зелено и синьо. Огненото видение отметна глава и стрелна език към тавана, размаха блестящите си крила, скочи и полетя над залата, устремено към символа върху стената. И изведнъж изчезна, сля се с чистите стилизирани линии на коронования дракон с пръстен на фаради, върху който блестеше огромен смарагд.

Роан така и не разбра откъде се разнесоха първите възгласи, но миг по-късно Голямата зала екна и потрепери от могъщи викове — Азхай, Азхай…

Азхай — принцът на драконите.

Шонед се настани удобно между меките възглавници, развърза панделките на нощната си роба и се усмихна, когато Роан положи нежно сина им върху гърдите й. Приседна до тях и погали леко златистите коси на детето.

— Андраде май няма да се съвземе скоро, след като ти й обърка церемонията — каза кротко той.

— Церемонията беше не нейна, а наша. Тя не ни е извоювала княжеството, нито ни е дала сина.

Той споделяше недоволството, което все още тлееше в душата на Шонед.

— А и не виждам за какво толкова може да се ядосва. В края на краищата, ние с теб ще отгледаме такъв княз, какъвто искаше тя.

— Роан… — Шонед се поколеба и той я погали насърчително по рамото. — Ако аз бях носила Пол в утробата си и го бях родила, тогава той щеше донякъде да принадлежи и на Андраде. Но сега той е само наш, разбираш ли? Всичко, което направихме досега, беше за нас самите, не за да създадем княз-фаради за Андраде.