Джоан Роулинг - Хари Потър и философският камък

— Млъкни, опитвам се да си припомня как да го убия! — каза Хърмаяни.

— Хайде, побързай, не мога да дишам! — изхриптя Хари, който се бореше с него, докато то се увиваше около гърдите му.

— Дяволска примка, дяволска примка… Какво каза професор Спраут? Обича тъмнина и влага…

— Тогава запали огън! — рече Хари задавено.

— Да… разбира се… но няма дърва! — извика Хърмаяни и взе да кърши ръце.

— ДА НЕ СИ ПОЛУДЯЛА? — кресна Рон. — ТИ МАГЬОСНИЦА ЛИ СИ, ИЛИ НЕ?

— Ох, вярно! — каза Хърмаяни, извади магическата си пръчка, размаха я, промърмори нещо и изпрати към растението поток от пламъците, сини като камбанки, които беше използвала срещу Снейп.

Само за секунди двете момчета усетиха как то отпусна хватката си и се отдръпна от светлината и топлината. Като се гърчеше и размахваше филизи, то се разви от телата им и те успяха да се освободят.

— Какъв късмет, че внимаваш по билкология, Хърмаяни! — каза Хари, когато отиде при нея до стената, бършейки потта от лицето си.

— Да — рече Рон, — и какъв късмет, че Хари не губи самообладание в кризисни моменти… „Няма дърва“ — що за глупост?!

— Насам! — каза Хари и посочи един каменен тунел, който беше единственият изход.

Освен своите крачки чуваха само тих звук от вода, която се стичаше по стените. Тунелът се спускаше надолу и напомни на Хари за „Гринготс“. С неприятно свиване на сърцето той си представи змейовете, за които се разправяше, че пазят трезорите в банката на магьосниците. Ами ако срещнеха змей, напълно пораснал змей — бебето Норбърт беше достатъчно страшно…

— Чувате ли нещо? — прошепна Рон.

Хари се ослуша. Отнякъде пред тях сякаш долиташе тихо шумолене и подрънкване.

— Мислиш ли, че е привидение?

— Не знам… звучи ми като криле.

— Напред има светлина… виждам нещо да се движи.

Достигнаха края на тунела и видяха пред себе си яркоосветена стая с висок сводест таван. Беше пълна с малки птички, блестящи като скъпоценни камъни, които пърхаха и се въртяха из цялата стая. На отсрещната страна на помещението имаше тежка дървена врата.

— Мислиш ли, че ще ни нападнат, ако прекосим стаята? — попита Рон.

— Вероятно — каза Хари. — Не изглеждат много зли, но предполагам, че ако всичките се спуснат наведнъж… Е, няма друг начин… ще тичам.

Пое си дълбоко въздух, покри лице с ръцете си и се втурна през стаята. Очакваше всяка секунда да почувства остри човки и нокти да го дерат, обаче нищо не се случи. Достигна вратата недокоснат. Дръпна бравата, но тя беше заключена.

Другите двама го последваха. Започнаха да дърпат и да надигат вратата, но тя не искаше да помръдне, дори когато Хърмаяни опита своето заклинание Алохомора.

— Ами сега какво? — попита Рон.

— Тези птици… Те не може да са тук само за украшение — замислено каза Хърмаяни.

Наблюдаваха птичките, които летяха вихрено над тях и блестяха. Блестяха?

— Това не са птици — каза Хари внезапно, — Това са ключове! Крилати ключове… вижте внимателно. Което трябва да означава… — Той се огледа из помещението, докато другите бяха втренчили погледи в ятото от ключове. — Да… вижте! Метли! Трябва да хванем ключа на вратата!

— Но те са стотици!

Рон оглеждаше ключалката на вратата.

— Трябва да търсим някой голям старомоден… вероятно сребърен, като бравата.

Всеки от тях грабна по една метла и се извиси във въздуха сред облака от ключове. Те посягаха и се опитваха да сграбчат някой от омагьосаните ключове, които обаче се стрелкаха и фучаха толкова бързо, че им беше почти невъзможно да хванат някой от тях.

Но ненапразно Хари беше най-младият търсач от един век насам. Той имаше дарбата да зърва неща, които другите не виждаха. След една минута криволичещ полет из вихъра от перушина във всички цветове на дъгата той забеляза голям сребърен ключ, на който едното крило беше изкривено, сякаш вече веднъж е бил хванат и грубо пъхнат в ключалката.

— Този! — подвикна Хари на другите. — Този големият… там… не, там… с яркосините криле… перата от едната страна са съвсем смачкани.

Рон се стрелна в посоката, накъдето сочеше Хари, блъсна се в тавана и за малко не падна от метлата си.

— Трябва да го заобиколим! — извика Хари, без да откъсва очи от ключа с повреденото крило. — Рон, ти се спусни отгоре… Хърмаяни, стой отдолу и му попречи да слезе… пък аз ще се опитам да го хвана. Така, СЕГА!

Рон пикира, Хърмаяни се стрелна нагоре, ключът убягна и на двамата и Хари полетя подир него. Ключът се спусна към стената, Хари се наведе напред и с неприятен хрущящ звук го притисна с една ръка към камъните. Ликуванията на Рон и Хърмаяни отекнаха из високото помещение.