Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Пейките се дръпнаха назад с обичайното оглушително стържене и стотиците ученици започнаха да се изнизват от Голямата зала, за да се приберат по спалните помещения. Хари изобщо не бързаше да излезе заедно със зяпналото го множество, нито пък изгаряше от желание да се озове достатъчно близо до Малфой, та да му даде повод да разкаже отново как е стоварил крак върху носа му, затова поизостана уж да си завърже връзката на маратонката и пусна пред себе си почти всички грифиндорци. Хърмаяни се беше стрелнала напред, защото като префект беше длъжна да дежури и да отведе първокурсниците, Рон обаче остана с Хари.

— Какво всъщност стана с носа ти? — полюбопитства той, след като двамата се озоваха съвсем в края на гъмжилото, напиращо да излезе от Голямата зала, и вече никой не можеше да ги чуе.

Хари му разказа. Рон не се засмя и точно в това пролича колко е силно приятелството им.

— Видях как Малфой обяснява и ръкомаха, все едно чупи нос — сподели той начумерен.

— Е, много важно! — горчиво отвърна Хари. — Чуй какво каза, преди да разбере, че и аз съм там.

Очакваше Рон да се вцепени от хвалбите на Малфой. Той обаче остана невъзмутим, което според Хари си беше чисто вироглавство.

— Не му се връзвай, Хари, просто се е фукал пред Паркинсън… Какво толкова може да му възложи Ти-знаеш-кой!

— А ти откъде знаеш, че Волдемор няма нужда от свой човек в „Хогуортс“? Няма да е за първи път да…

— Ще ми се да не казваш на глас т’ва име, Хари! — укори го някой зад тях.

Той погледна през рамо и видя Хагрид, който клатеше глава.

— Дъмбълдор го казва — заинати се момчето.

— Да, ама туй е Дъмбълдор! — отбеляза загадъчно Хагрид. — Я кажи сега защо закъсня, Хари. Разтревожих се.

— Забавих се във влака. А ти защо си закъснял?

— Бях при Гроп — обяви щастливо Хагрид. — Залисах се там. Сега той си има нов дом в планината, Дъмбълдор го уреди — голяма красива пещера. Гроп е много по-щастлив, отколкото в Гората. Побъбрихме си на воля.

— Виж ти! — възкликна Хари, като внимаваше да не среща погледа на Рон.

Последния път, когато се беше срещал с природения брат на Хагрид — зъл великан с дарба да изкоренява дървета, — речникът му се състоеше всичко на всичко от пет думи, две от които той все не успяваше да произнесе правилно.

— Ами да, свиква човекът — похвали се гордо Хагрид. — Кат’ го видиш, направо ще ахнеш. Мисля да го обуча за свой помощник.

Рон прихна, но успя да се престори, че всъщност е кихнал силно. Вече стояха пред дъбовата врата.

— Е, ще се видим утре, първият час веднага след обяда. Елате по-раншко, за да кажете едно „здрасти“ на Бък… на Уидъруингс де!

Той се сбогува весело, като махна с ръка, после излезе в мрака навън.

Хари и Рон се спогледаха. Хари разбра, че и Рон изпитва същото гадно усещане като него.

— Няма да записваш грижа за магически създания, нали?

Рон поклати глава утвърдително.

— И ти, нали?

Хари също поклати глава.

— И Хърмаяни така е решила — рече Рон.

Хари отново поклати глава. Не му се мислеше какво точно ще каже Хагрид щом разбере, че тримата му любими ученици се отказват от неговия предмет.

На другата сутрин преди закуска Хари и Рон срещнаха Хърмаяни в общата стая. С надежда да получи подкрепа в предположенията си Хари веднага й разказа как е подслушвал Малфой в експреса за „Хогуортс“ и какво точно е чул.

— Явно се е фукал пред Паркинсън — побърза да се намеси Рон още преди Хърмаяни да отговори.

— Ами… — проточи тя колебливо. — Не знам… както ми го описваш, Малфой явно си е придавал важност… но пък да каже чак такава опашата лъжа…

— Именно! — рече Хари кратко, защото мнозина се опитваха да подслушат разговора, да не говорим, че го зяпаха и шушукаха с ръка на устата.

— Невъзпитано е да сочиш! — скара се Рон на един изключително дребен първокурсник, докато зачакаха да се прекатерят през дупката в портрета.

Хлапето, което с ръка на уста шепнеше нещо за Хари на приятеля си, тутакси пламна и подплашено се шмугна през дупката. Рон се засмя.

— Харесва ми да съм в шести курс. Освен това тази година ще имаме свободно време. Ще можем да си седим и да си почиваме.

— Това време ще ни трябва за учене, Рон! — напомни Хърмаяни, когато тримата тръгнаха по коридора.

— Да, ама не точно днес — възрази Рон. — Днес ще го ударим на мързел.

— Я чакай! — подвикна Хърмаяни, като протегна ръка и спря един четвъртокурсник, който се опита да профучи покрай нея с отровнозелен диск в ръка. — Зъбатите фризбита са забранени, дай ми го — отсече тя твърдо.