Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Лека нощ, господин Уизли! — пожела Хари, като избута назад стола.

Крукшанкс скочи леко от коленете му и се шмугна през вратата.

— Лека нощ, Хари!

Преди да излязат от кухнята Хари забеляза, че госпожа Уизли поглежда към часовника в коша с прането. Всички стрелки отново показваха „Смъртна опасност“ .

Стаята на Фред и Джордж беше на втория етаж. Госпожа Уизли насочи магическата пръчка към лампата върху нощното шкафче и тя веднага светна, за да окъпе помещението в приятно златисто сияние. На писалището пред тесния прозорец беше оставена голяма ваза с цветя, но уханието им не можеше да прикрие някаква особена миризма — според Хари вероятно от барут. Значителна част от пода беше покрита с голям брой ненадписани залепени кашони, сред които се мъдреше куфарът на Хари. Стаята приличаше на временен склад.

Като видя Хари, Хедуик избуха радостно от поставката върху големия дрешник, после излетя през прозореца: момчето знаеше, че совата го е чакала да пристигне и чак тогава да поеме на лов. Хари пожела „лека нощ“ на госпожа Уизли, облече си пижамата и се пъхна в едното легло. В калъфката на възглавницата усети нещо твърдо. Бръкна вътре, извади лепкаво бонбонче на мораво-оранжеви ивици и веднага позна „Блъв-блъв“. Подсмихна се, завъртя се на другата страна и мигновено заспа.

След броени секунди — или поне така му се стори, — се събуди от нещо като топовен гърмеж и вратата внезапно се отвори. Хари рязко седна в леглото и чу как някой дръпва със замах пердетата. Ослепителната слънчева светлина сякаш го прободе с все сила и в двете очи. Той ги затули с дланта на едната ръка, а с другата безпомощно затърси очилата си.

— Какво става?

— Не знаехме, че вече си тук! — подвикна висок развълнуван глас и някой силно шляпна Хари по темето.

— Не го удряй, Рон — укорно изрече момичешки глас.

Ръката на Хари напипа очилата и той си ги сложи, макар че светлината беше много ярка и пак не видя нищо. За миг над него се надвеси дълга трепкаща сянка, Хари примигна и най-после съгледа Рон Уизли, който беше грейнал в усмивка.

— Добре ли си?

— Не помня някога да съм бил по-добре — отвърна Хари, като разтърка темето си и се свлече отново върху възглавницата. — А ти?

— Не мога да се оплача — каза Рон, като притегли един от кашоните и се разположи върху него. — Кога пристигна? Мама току-що ни каза.

— Към един след полунощ.

— Мъгълите как са? Добре ли се държаха с теб?

— Както обикновено — поясни Хари точно когато Хърмаяни приседна в края на леглото. — Почти не разговаряха с мен, но аз така и предпочитам. Как си, Хърмаяни?

— О, добре съм си — отговори тя и го загледа изпитателно, сякаш той се разболяваше от нещо.

Хари се досещаше какво мисли и понеже не му се говореше за смъртта на Сириус и за други тягостни неща, каза:

— Колко е часът? Да не съм изпуснал закуската?

— Не се притеснявай, мама ще ти я донесе на поднос — твърди, че изглеждаш недохранен — завъртя очи Рон. — Е, разправяй какво става.

— Нищо интересно, нали бях при леля и вуйчо.

— А, не увъртай! — каза Рон. — Ходил си някъде с Дъмбълдор.

— Не беше особено вълнуващо. Той настоя да му помогна да убеди един бивш пенсиониран преподавател да се върне в училището. Казва се Хорас Слъгхорн.

— Това ли било! — остана разочарован Рон. — А ние си мислехме…

Хърмаяни го стрелна с предупредителен поглед и той светкавично смени темата.

— Мислехме си, че е нещо такова.

— Така ли? — развеселено възкликна Хари.

— Ами да… Ъмбридж нали напусна, значи ни трябва нов преподавател по защита срещу Черните изкуства. Е, що за човек е?

— Прилича малко на морж, навремето е бил ръководител на „Слидерин“ — уточни Хари. — Какво има, Хърмаяни?

Тя го гледаше така, сякаш очакваше всеки момент да се появят някакви странни симптоми. Побърза да си лепне върху лицето неубедителна усмивка.

— А, нищо! И как ти се видя тоя Слъгхорн, добър преподавател ли е?

— Не знам — каза Хари. — Но е невъзможно да е по-гаден от Ъмбридж, нали?

— Познавам един човек, който е по-гаден и от нея — каза някой от вратата. В стаята с ленива походка влезе по-малката сестра на Рон, която изглеждаше раздразнена. — Здрасти, Хари!

— Какво те прихваща? — попита брат й.

— Тая ще ме побърка! — рече Джини и се тръсна върху леглото на Хари.

— Какво е направила пак? — съчувствено попита Хърмаяни.

— Дразни ме с начина, по който ми говори… сякаш съм на три години.

— Знам, знам — съгласи се Хърмаяни със снишен глас. — Ужасно надута е.