Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Не е задължително да влизате в Ордена, за да преподавате в „Хогуортс“ — прекъсна го Хари, като не успя да прикрие присмеха в гласа си: трудно би изпитал състрадание към Слъгхорн с неговия сладък живот при мисълта как Сириус се е свивал в пещерата и се е хранел с плъхове. — Повечето учители не членуват в Ордена, а още не е убит никой… освен Куиръл, разбира се, но той си го изпроси, щом се е хванал да работи за Волдемор.

Хари беше сигурен, че Слъгхорн е от магьосниците, които не понасят да се изрича името на Волдемор, и не се излъга — старецът потрепери и кресна недоволно, момчето обаче не му обърна внимание.

— Според мен, докато Дъмбълдор е директор, преподавателите са в по-голяма безопасност от почти всички останали. Все пак се смята, че Волдемор има страх само от него, нали? — продължи Хари.

Слъгхорн се втренчи за миг-два някъде пред себе си, изглежда обмисляше последните думи.

— Всъщност да, вярно е, че никой не е виждал Онзи-който-не-бива-да-се-назовава в пряк двубой с Дъмбълдор — промърмори той нацупено. — И вероятно може да се каже, че щом не съм се присъединил към смъртожадните, Онзи-който-не-бива-да-се-назовава едва ли ме смята за свой приятел… и в такъв случай май наистина ще бъда в по-голяма безопасност, ако съм малко по-близо до Албус… не мога да крия, че смъртта на Амилия Боунс ме разтърси… щом тя при всичките й връзки и закрилници в министерството…

Дъмбълдор се върна в стаята и Слъгхорн подскочи, сякаш беше забравил, че и той е в къщата.

— О, ето те и теб, Албус! — възкликна старецът. — Доста се забави. Разстроен стомах ли?

— Не, просто се зачетох в мъгълските списания — обясни Дъмбълдор. — Увличам се по плетки. Е, Хари, достатъчно дълго злоупотребихме с гостоприемството на Хорас, мисля, че е време да тръгваме.

Хари нямаше нищо против да се подчини и скочи на крака. Слъгхорн изглеждаше стъписан.

— Ама тръгвате ли си?

— Всъщност да. Аз не водя изгубени битки.

— Изгубени ли…

Слъгхорн се развълнува. Започна да върти месести палци и да пристъпва от крак на крак, докато гледаше как Дъмбълдор пристяга пътното си наметало, а Хари вдига ципа на якето си.

— Е, съжалявам, Хорас, че не искаш да се върнеш като преподавател — рече Дъмбълдор и вдигна за довиждане ръката, която не беше пострадала. — „Хогуортс“ щеше да се радва да те види отново. Въпреки че сериозно сме затегнали мерките за сигурност, ако решиш, винаги си добре дошъл да ни посетиш.

— Да… ами… много мило… както казах…

— Е, довиждане!

— Довиждане! — пожела и Хари.

Бяха вече на входната врата, когато зад тях екна вик.

— Добре, добре, приемам!

Дъмбълдор се обърна и видя, че Слъгхорн стои запъхтян на вратата на всекидневната.

— Ще се откажеш от заслужената си почивка?

— Да, да — нетърпеливо потвърди Слъгхорн. — Сигурно съм луд, но… да.

— Чудесно! — грейна Дъмбълдор. — В такъв случай, Хорас, ще се видим на първи септември.

— Да, предполагам… да — изсумтя старецът.

Вече вървяха по пътеката в градината, когато гласът му отново ги настигна:

— И да ми вдигнеш заплатата, чу ли, Дъмбълдор!

Директорът се подсмихна. Градинската портичка се затвори след тях и двамата заслизаха от хълма в мрака и кълбящата се мъгла.

— Браво, Хари! — похвали го Дъмбълдор.

— Не съм направил нищо! — изненада се момчето.

— Как да не си! Показа на Хорас колко много ще спечели, ако се върне в „Хогуортс“. Ти хареса ли го?

— Ами…

Хари не беше сигурен дали харесва Слъгхорн. Старчето вероятно си имаше и хубави страни, но му се видя суетно и макар че го уверяваше в обратното, недоумяваше как от една мъгълокръвна може да излезе добра магьосница.

— Хорас — подхвана Дъмбълдор и така освободи момчето от задължението да изрича на глас всичко това — си обича удобствата. Обича и компанията на прочутите, преуспелите и силните. Приятно му е да си мисли, че има някакво влияние над тях. Самият той никога не се е домогвал до престол — предпочита да стои зад кулисите, там има повече място да се разгърне. Навремето в „Хогуортс“ си избираше любимци защото бяха или амбициозни и умни, или обаятелни и способни, и притежаваше смайващото умение да предусеща кой ще се прочуе и ще се издигне в своето поприще. Беше създал нещо като клуб на любимците си, а в центъра на всичко беше самият той: уреждаше запознанства, ковеше полезни връзки между членовете и в замяна винаги извличаше някаква изгода, например безплатна кутия от любимия му захаросан ананас или възможността да вреди някого на работа в Управлението за свръзка с таласъмите.