Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Хм — промърмори той и побърза да се обърне, сякаш се страхуваше да не си нарани очите. — Заповядай!

Слъгхорн подаде питието на Дъмбълдор, който беше седнал, без да чака покана, после бутна подноса под лицето на Хари и потъна между възглавниците на възстановеното канапе в недоволно мълчание. Краката му бяха толкова къси, че не достигаха пода.

— Е, как я караш, Хорас? — попита Дъмбълдор.

— Не съм много добре — оплака се веднага Слъгхорн. — Слаби бели дробове. Едва дишам. И ревматизъм. Вече не съм подвижен като едно време. Но какво друго мога да очаквам! Старост. Умора.

— Е, явно си доста подвижен, щом за толкова кратко успя да ни подготвиш такова посрещане — отбеляза Дъмбълдор. — Едва ли си разполагал с повече от три минути.

Слъгхорн отговори подразнен, но и горд:

— С две. Не съм чул кога се е задействала магията за отпор срещу натрапници, бях във ваната. И въпреки това не може да се отрече, Албус, че съм си старец — допълни той непреклонно, явно отново готов да се съпротивлява. — Уморен старец, който си е заслужил правото на спокоен живот и на някои удобства.

Хари огледа стаята и си помисли, че домакинът не може да се оплаче от липса на удобства. Беше старомодна и задръстена с какво ли не, но никой не би казал, че не е уютна: имаше фотьойли и табуретки за крака, напитки и книги, кутии с шоколадови бонбони и меки възглавници. Ако не знаеше кой живее тук, момчето би отсъдило, че това е домът на някоя богата придирчива възрастна дама.

— Не си толкова стар като мен, Хорас — възрази Дъмбълдор.

— Е, сигурно не е зле и ти да помислиш за пенсия — рече без заобикалки Слъгхорн. Бледите му очи с цвят на цариградско грозде бяха открили поразената ръка на госта. — Като гледам, и реакциите ти не са като едно време.

— Напълно си прав — потвърди ведро Дъмбълдор, като тръсна ръкав и показа върховете на обгорените си почернели пръсти, при вида на които Хари го побиха тръпки. — Безспорно вече съм по-муден. Но от друга страна…

Той сви рамене и разпери ръце, сякаш искаше да каже, че и старостта си има своите предимства, а Хари забеляза на здравата му ръка пръстен, който не беше виждал досега на пръста му: голям, доста грубо изработен, май беше от злато, с тежък черен камък, пукнат по средата. Слъгхорн също позадържа поглед върху пръстена и Хари видя как за миг на широкото му чело се появи малка бръчка.

— И така, за кого са предназначени всички тези предпазни мерки срещу натрапници, Хорас — за смъртожадните или за мен? — полюбопитства Дъмбълдор.

— За какво им е притрябвал на смъртожадните един клет сломен дядка като мен? — учуди се Слъгхорн.

— Вероятно за да впрегнат забележителните ти дарби в изнудване, изтезания и убийства. Наистина ли твърдиш, че досега не са се опитвали да те спечелят на своя страна?

Слъгхорн го стрелна с изпепеляващ поглед, после заломоти:

— Не съм им дал тази възможност. От една година постоянно се местя. Не се заседавам повече от седмица на едно място. Движа се от една мъгълска къща на друга — собствениците на тази тук са на курорт на Канарските острови. Тук много ми харесва, жалко че ще се наложи да се изнеса. Съвсем просто е, стига да знаеш как: правиш най-обикновена смразяваща магия на смешните им аларми, които те слагат вместо опасноскопи, и внимаваш съседите да не забележат, докато вкарваш пианото.

— Хитро — одобри Дъмбълдор. — Но ми звучи твърде уморително за сломен дядка, който мечтае за спокоен живот. В случай че решиш да се върнеш в „Хогуортс“…

— Ако сега ще седнеш да ми твърдиш, Албус, че в това зловредно училище ще живея по-спокойно, хич не си прави труда! Може и да се укривам, но след напускането на Долорес Ъмбридж и до мен достигнаха някои странни слухове. Ако така се отнасяш с преподавателите сега…

— Професор Ъмбридж тръгна да се заяжда с нашето стадо кентаври — обясни Дъмбълдор. — Според мен, Хорас, ти никога не би отишъл да се разхождаш из Гората и да наричаш цяла орда разярени кентаври „мръсни мелези“.

— Това ли е направила? — завайка се Слъгхорн. — Глупава жена. Никога не ми е била симпатична.

Хари се засмя злорадо и двамата магьосници се извърнаха към него.

— Извинявайте — побърза да каже момчето. — Просто… просто и на мен не ми беше симпатична.

Съвсем неочаквано Дъмбълдор се изправи.

— Ама тръгвате ли си? — възкликна тутакси Слъгхорн, изглеждаше обнадежден.

— Не, но се питах дали мога да използвам тоалетната — отговори Дъмбълдор.

— О! — рече явно разочарован домакинът. — Втората врата вляво по коридора.